— Излизай, гад! Хайде, излизай! — изкрещях. Не се съмнявах, че там се крие функционал. Същият такъв ускорен, като мен. Значи щеше да успее да разбере думите ми.
— Впечатлен съм! — отговори невидимият.
— Но струва ли си така да се нервничи? Та ние сме разумни хора… Стрелях към гласа. Автоматът пусна кратък откос и се задави. Или не улучих, или врагът имаше още някаква защита, освен невидимостта. Все пак успях да постигна нещо. Врагът не рискува да продължи разговора. Във въздуха се мярнаха светещите завъртулки и въздухът леко изпука, сякаш се е пръснал мехур. Онзи, който командваше неуспешното ми залавяне, си отиде по същия начин, по който Котя се преместваше между световете. И, между другото, точно по същия начин избягвайки битката между равни. Куратор? Изпратили са куратор, за да ме хване? Или някоя друга важна клечка от Аркан? Редовите функционали, каквито и да бяха, не владееха такива фокуси. В едно бях сигурен — макар и гласът да ми се струваше смътно познат, не принадлежеше на Котя. Поне това не беше капан от негова страна. А и за какво му е на Котя да води двойна игра — и при това да ме спасява от полските полицаи, че и от Янус? Не, параноята е хубаво нещо само когато е с мярка… Приближих се до кардинала. Погледнах го в лицето и поклатих глава. Човек, в когото попаднат четири или пет автоматични куршума, умира много бързо. Девойките също бяха мъртви. Спуснах се на колене до Елиса, обърнах я по гръб и изправих ръцете й покрай тялото. Два куршума — в корема и в сърцето. Единственото утешително нещо беше, че е умряла бързо. Ако всичко това се случваше във филм или книга, Елиса, естествено, щеше още да е жива. Би ми прошепнала нещо трогателно и въодушевяващо, подобно на онова напътствие на Рудолф — „намери сърцето на мрака“. Като например: „всичко е както в онази книга… един за всички и всички за един…“. И аз бих се отдалечил, хапейки устни, със сълзи в очите и жадуващ отмъщение, един такъв самотен, горд и непреклонен… По рамото ме удари хвърлено от прозореца гърне. Съвсем обикновено нощно гърне от тежък фаянс. Добре, че само ме закачи и че не беше пълно. Времето отново върна обичайния си ритъм. И в него нямаше място за гръмки фрази, красиви клетви и ридания над загиналите. И остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.*
[* Свето Евангелие от Матея — 8:22. — Бел.прев.]
Сигурен съм, че и Рудолф, и Елиса биха ме разбрали. Пуснах автомата с празния пълнител и взех друг. На гърбовете си войниците имаха малки раници — свалих една, внимателно я огледах, за да не се окаже пробита. Надявах се, че в нея ще се намерят патрони. А сега се налагаше да се омета, преди разярените жители да изскочат на улицата. Едва ли щеше да ми се удаде да докажа на тълпата, че съм „свой“, а не съм дошъл с нападателите… Отначало се затичах по уличката, водеща към казармите. Посоката по някакво чудо се беше запазила в паметта ми. Съвсем навреме зад гърба ми се хлопаха врати и се чуваха гласове. Като че ли никой не ме преследваше. След петдесет метра спрях. А в правилната посока ли тичах? Нямаше ли да ме вземат полицаите за враг? Да не ми пуснат някакви бойни малтийски мишки или за всеки случай да ме връхлетят с алебардите? А и какво хубаво можеше да излезе от опита ми да се скрия зад гърбовете на местните ландскнехти? Само нови трупове и нови сътресения…
Следяха ме. Нещо повече — можеха да отварят портали право на пътя ми. Арканците щяха да оказват натиск, докато кардиналите не решат, че им излизам твърде скъпо и че една дребна сделка с дявола е по-малкото зло. А непременно щяха да стигнат до тази мисъл, когато им обещаят да пъхнат под катедралата „Свети Петър“ термоядрена бомба… Не знам какво ме движеше — отчаяние или неочаквано мярналите се отново способности на функционал. Вдигнах ръка, погледнах стоманеното пръстенче, последното късче от моята кула. Не, работата не е в него, разбира се. Това са просто пет грама желязо. Но така ми беше по-лесно… да помня онова, което ми сториха. Да се разгневя. Да се изправя като равен срещу страхливия невидим, организирал касапницата по мирните улици на Рим. Като равен — или по-силен. — Трябва ми сърцето на мрака — казах аз. — Трябва да намеря вашите корени, да ги намеря и да ги изпепеля. На никого… не е позволено… да постъпва… така…