Прекарах ръка през въздуха, протегнал показалец, сякаш пишех върху огромен сензорен екран. Не знаех какво именно „пиша“. Не знаех как точно трябва да стане това. Котя казваше, че му е нужно „насочване“, за да може да отиде на място, където иска да се пренесе, или трябва да познава човека, когото следи. На мен ми трябваше нещо друго. Нещо съвсем необичайно. Пръстите ми се обгърнаха от синьо сияние. От показалеца ми се изтръгна и затрептя във въздуха езичето на пламък. Местех ръката си, а надписът оставаше да си гори в пространството, написан на език, който не го е имало и не би трябвало да го има на Земята. Руни или йероглифи, или сложна арабска плетеница, или просто шарка — увличаща, хипнотична, носеща се през пространството и времето…
Хванах по-удобно автомата и прекрачих през отворилия се портал.
13
Въпреки всичко аз съм убеден, че по своята природа човекът е мирно същество. Глупаво, жестоко, похотливо, наивно, коварно — но мирно. Никой със здрав ум и хубав живот не се стреми да убива. Убиването е за маниаците и фанатиците. Дори закостенелият праволинеен воин, който не може да си представи друга дреха освен мундира, който марширува даже от леглото до клозета и разговаря с котката си с езика на командите по устав — и той ще предпочете да получава званията си според прослужените години, а ордените си — заради успехите си в парадите. Ненапразно традиционният тост на руските войници е „за падналите“, а не — „за победата“. За победата пият едва след като войната вече е започнала…
Но в същото време човекът е едно от най-войнствените същества, които можем да си представим. Границата, която трябва да се премине, е толкова тънка и призрачна, че е достатъчна само една излишна дума, един излишен жест или една излишна напитка, за да се превърне дори най-миролюбивият човек в жадуващ кръв убиец. Казват, че е така, защото човек е хищник по необходимост. За разлика от животните, изначално създадени за убийства и поради тази причина даващи си сметка за своята сила, човекът в много отношения си остава притиснат в ъгъла — гладна, истерична маймуна, която, след като не е намерила изобилие от корени и банани, е хванала тоягата и е хукнала да млати с нея отделила се от стадото антилопа. Или ако разбирате Библията буквално, ние сме били съблазнени от дявола и душата ни е осакатена от първородния грях. Ако порталът ме беше отвел някъде из просторите на Аркан, боя се, че нямаше да успея да се сдържам дълго. Дори в главата ми успя да се мерне някаква картина, в която съм се озовал в немислимо огромна тронна зала, напомняща както за филма „Властелинът на пръстените“, така и за „Междузвездни войни“. Навсякъде има охранители с пищни униформи, навсякъде са коварните предводители на функционалите…
И аз, притиснал приклада към корема си, стрелям с откоси по всички наред, без да се прицелвам, патроните все не се свършват, враговете падат със стонове, давейки се от кръвта, бягат, но изстрелите ми ги догонват, молят за пощада, но аз съм глух и ням…
Ала нямаше в кого да стрелям. Степ. Ниска остра трева, сухо шумоляща под краката. Жива, но вече изгаряща от слънцето. Сега за щастие беше вечер, слънцето почти беше залязло, но духаше вятър, горещ и неприятен. Обърнах се — никъде не се виждаше нищо. Само на хоризонта имаше планини. Къде бях попаднал? Отново вдигнах ръка, размърдах пръсти, опитвайки се да начертая във въздуха огнените знаци. Но нищо не се получи. Бях пресъхнал. Заедно с възможностите на функционал ми бяха оставили и обикновените човешки сили. Седнах право на земята. Една минута просто седях, гледайки залеза, после се заех да отлепвам от панталоните си остатъците от ловджийската мрежа. Нишките сякаш бяха изсъхнали и сега бяха крехки и трошливи. Къде бях? Главното беше да не изпадам в паника. Със същия успех можех да бъда на Твърд, на своята Земя или в Аркан. Малко ли са необитаемите места на една планета? Главното е, че пожелах да се озова „в сърцето“ на функционалите. В света, от който произлизат. Реших да изхождам от това, че желанието ми все пак се е изпълнило.