С усилие на волята се заставих да се окопитя. Повъртях в ръцете си автомата и го оставих настрани. Отворих взетата от мъртвия войник раница. И от сърце се зарадвах на това, че не се е сбъднало желанието ми за патроните. В тази степ щяха да са ми нужни точно толкова, колкото и универсални клещи в баня. Извадих последователно от раницата следните вещи: Пластмасова манерка с вместимост някъде около литър и с издълбан надпис „Вода“. Три запечатани във фолио брикети с надписи „Дневен порцион“. Малка аптечка със спринцовки, шишенца с таблетки, бинтове. За щастие имаше и инструкция за употребата на цялото това богатство. Метално цилиндрично фенерче. Можеше да свърши работа и като миниатюрна, но тежка тояжка… Тънка ролка тоалетна хартия… и няма какво да се смеете, смейте се, когато вас, изнежения от цивилизацията гражданин, ви налегне нуждата насред голо поле, където не растат дори репеи, а тревата може да си съперничи по острота с острицата. Три плочки шоколад — те или не влизаха в порциона, или бяха някакъв бонус. Шоколадът беше до болка познат — „Златна марка“, и аз осъзнах, че съм разстрелял руски спецназовци от Аркан. От тази мисъл ми стана още по-тежко на душата. Тънка брошура, озаглавена „Оцеляване на Земя-3“. Е, разбираемо. Инструкция как да се държат на Твърд взети в плен или изгубили се войници. Ще смятаме, че тоалетната хартия ми се е увеличила. Пластмасова касета, от която стърчаха още три спринцовки с яркочервен цвят. Едното гнездо беше празно. Боен коктейл? Така изглежда. Войникът си е бил едната доза преди боя, останалото е за резерва. Голяма макара с дебела бяла нишка. Кой знае защо без игла. Компас — стрелката с готовност показваше тукашния север. И една безусловно нужна вещ, но абсолютно безполезна в степта — сгъваемо ножче с няколко остриета, пила, отварачка. Впрочем нали трябваше да се отворят пакетите с храна? Няма да ги разкъсвам със зъби, я! Значи да живее ножчето! За всеки случай разтърсих още веднъж раницата — и бях възнаграден с изскочили от страничните джобове дреболии: кутия кибрит, навито на кълбо влакно с плувка, кукичка, оловна тежест и кутия с презервативи. Разбира се, арканците не са възнамерявали да изнасилват гражданките на Твърд, презервативът е една от най-полезните вещи в армейското снаряжение — с него може да се предпази цевта на автомата от прах, а кибритените клечки — от намокряне, той може да се напълни с вода или, като се разкъса, да стане хубав ластик за самоделна прашка. А прашката е възможност да се ловуват безшумно местни птици и зверчета, без да се хабят патрони.
Общо взето, не бях взел раницата напразно. Само да имаше и спален чувал и палатка… Прибрах вещите обратно, като оставих само компаса, и не се поддадох на изкушението да изпия глътка вода. Кой знае колко дълго щеше да ми се наложи да изкарам само с еднолитрова манерка? В най-лошия случай до края на дните ми. Унилият вид на местната трева не внушаваше особен оптимизъм. Свалих от автомата пълнителя и преброих патроните. Слаба работа. Четиринайсет патрона са малко като за битка в „Междузвездни войни“. Макар че за безлюдна степ са напълно достатъчно. Нагласих дължината на ремъка и окачих автомата на гърдите си — раницата ми пречеше да го метна на гръб. Сега трябваше да взема решение накъде да вървя. По вътрешния ми часовник беше едва пладне, в кръвта ми кипеше адреналин и щеше да е добре да го изгоря, преди да се стъмни и да бъда принуден да легна да спя. Имах един-единствен природен ориентир — планините. Имаше много по-голяма вероятност да намеря вода, растения, живот на границата между степта и планините. Може би дори хора. От друга страна, колкото по-далеч от планините, толкова по-големи шансове да се стигне до морето. А морето вече непременно означава живот. Постоях нерешително. Слънцето залязва на запад, планинската верига е на юг. Лято, топлина. Искам ли да вървя на юг? Синята стрелка на компаса кимна одобрително. Тръгнах на север. Не можеше, не би трябвало да има нищо случайно в появата ми в този свят. Някак си бях разбудил дремещите си способности, нещо повече, бях станал равен на Котя и на останалите особени функционали — куратори, акушери…
Нямах синджир, можех да отварям портали в пространството… само че кога се случваше това и защо? Е, относно „защо“ нямах отговор. А относно „кога“? Първият случай — уплашеният Котя се опитва да ме удуши. Вкопчва се с мъртва хватка в гърлото ми, аз вече се задъхвам, не мога да се спася… и в безпомощен опит замахвам и нанасям на куратора чудовищен по сила удар. Котя избива вратата на колата и пада върху снега, смачканата врата виси на него като тенекиена яка… Ах, какви приятни спомени! Какво стана тогава? Опитваха се да ме убият. Страх, ярост, гняв? Кое приведе в действие способностите ми? Ситуацията, общо взето, много приличаше на днешната… Но нали имаше и други случаи! Замръзвам в ледената пустош на Янус — способностите ми не се проявяват. Обкръжават ме полицаите в Елблон — и не мога да направя нищо. Затова пък в град Орел, бягайки от арканците, сядам в такси. Ситуацията не е критична. Но аз водя непринуден разговор с шофьора за местните пътища, а после отнякъде научавам напълно ненужни ми подробности за изневярата на съпругата му. Значи първото и набиващо се в очи обяснение е погрешно. Работата не е в яростта. Аз не съм добродушният доктор Джекил, превръщащ се в свирепия Хайд. Тук има нещо друго. Трябва да е нещо много просто. Даже по-просто от яростта и гнева! Махнах с ръка, сякаш за да уловя изплъзващата ми се догадка. Струваше ми се, че е достатъчно да схвана механизма на „включването“ на способностите на функционал и ще разбера нещо много по-важно. Ще разбера основата на тяхната сила, ще разбера нелогичността на всички паралелни светове с техните многобройни прилики и не по-малко на брой разлики. Кое друго беше общото в трите ситуации? Два пъти беше заплашен животът ми. А веднъж… веднъж се бях оказал пред избор. Дали да се върна в Москва, или да продължа пътя си към Харков. Топло? И още как! Полските граничари не биха могли да ме задържат, Котя е следил случващото се. И на Янус беше същото. Но главното е, че нямах никакъв избор. Бях принуден да изляза в ледената пустиня, не можех да избягам от полицаите. Просто следвах единствения възможен път. А в тези три случая избирах. Да моля Котя за пощада — или да се опитам да му дам отпор. Да се върна в Москва — или да отида в Харков. Да се предам на арканците — или да вляза в безнадеждна битка. Избор. Разклонения на съдбата ми. Аркан управлява световете, насочвайки развитието им в една или друга посока. Махат от историята Сервантес — и вече ги няма Дон Кихот и Санчо Панса. Няма я онази малка промяна в мозъците на стотици и хиляди негови съвременници, образовани и културни хора, която ще разклати позициите на църквата и ще приключи напълно с епохата на рицарството и със Средновековието. Ренесансът е протекъл по малко по-различен начин, църквата е запазила позициите си, техническият прогрес се е забавил. Изчезвайки от реалността, Дон Кихот все пак е победил всички вятърни мелници на света…