Но по ирония на съдбата по-силната църква на Твърд е сметнала за допустими биологическите изследвания! Не, навярно разклонението се е осъществило не само заради лошия късмет на испанския писател. Имало е още множество фактори — от непредадения от Брут Цезар до Чърчил, писал философски трактати вместо политически мемоари. Но във всеки случай това е методът на работа на функционалите — прецизни изменения в историята, намесата в съдбата на отделни хора. И явно способностите на функционала също са свързани с процеса на избор. Всеки път, когато се оказвам пред избор в своята съдба — сериозен избор, а не дилемата дали да пия чай, или кафе — възвръщам силите си. Което, впрочем съвсем не е гаранция за правилен избор. Слънцето окончателно се скри зад хоризонта. Небето бързо потъмня, заблестяха звездите. Спрях и се огледах още веднъж. Да вървя в тъмнината, ориентирайки се по звездите? За да се лиша после от сили и да падна под лъчите на палещото слънце? Налагаше се да се спра, за да нощувам. За целта тази точка в степта не беше нито по-добра, нито по-лоша от всяка друга. Свалих раницата, повъртях в ръце порциона, но не го разпечатах. Изядох парче шоколад, пийнах вода от манерката. Уж само няколко глътки, а една трета се изпразни. Трябва да внимавам повече… Сложих раницата под главата си, а автомата — под дясната ръка. Не че се опасявах от нещо, но кой знае…
Небето бавно се пълнеше със звезди. Никъде не се виждат толкова много звезди, колкото в нощна степ. Дори морето свети, отразявайки слабия блясък на звездите. А тук беше абсолютен мрак. Така се случи, че попаднах в този свят по време на новолуние — сякаш специално за да мога да се полюбувам на всички красоти на местното небе. Вече заспивах, когато ми се стори, че чувам далечен шум на вода. Явно нерви. Предварително се боя от жаждата… Понякога и в най-удобното легло, и в най-спокойно разположение на духа човек не може да заспи. Или заспива, но през нощта се буди няколко пъти. Или спи цяла нощ, но на сутринта се буди разбит и сънен. Ала тук — върху обраслата със суха остра трева земя, с преследвачи, способни всеки момент да се материализират до мен, след кървава жестока схватка — отворих очи с първите лъчи на слънцето, бодър и готов за всичко. Даже сънувах нещо приятно и умиротворяващо. Дали беше заради чистия въздух? Или в шоколада имаше някакви транквилизатори? Или по-скоро обичайните номера на непредсказуемата човешка психика? След като се протегнах и походих напред-назад за разгряване, аз се вслушах в позивите на организма си. Позиви нямаше, затова пък бях жаден. Удължавайки удоволствието, бавно извадих манерката, отвъртях капачката, отпих две-три глътки. После доядох шоколада. И мрачно изгледах издигащото се слънце. Жегата в пустинята убива бързо. Аз, за щастие, не бях в пустинята, въздухът не беше толкова сух и щях да издържа някак си през този ден. Но на следващия щеше да ми потрябва вода или… или вече нищо нямаше да ми трябва. Раницата на гърба, автомата на гърдите. И напред на север. Трябваше да преодолея възможно най-голямо разстояние, докато не станеше твърде горещо. Но не ми се наложи да вървя дълго. След две-три минути забелязах някаква ивица, разсичаща степта от изток на запад. Вглеждах се известно време, нищо не разбрах и ускорих крачка. А когато осъзнах какво виждам, започнах да вървя бавно и внимателно. Докато не стигнах до ръба на каньон, разсичащ степта. Не съм географ, нито пък геолог. Не знам — или поне не и без да се допитам до знанията на функционал — има ли на нашата Земя такива каньони. Навярно има. Разбира се, тази яма не приличаше на Големия каньон, толкова любим на режисьорите на екшъни. Но не беше и обикновено дере. Права като стрела. Ширина петдесет метра. Дълбочина — едва ли по-малка. Много стръмните стени на каньона слизаха до тясна цепнатина, по която стремително се носеше вода. Каньонът тръгваше някъде от предпланините и когато проследих с поглед водния поток, видях в далечината късче синя гладка повърхност. Вървях по плато, съвсем близо до морето! Какво пък, един проблем по-малко. Нямаше да умра от жажда. Разбира се, ако успея да се спусна долу. Интересно, това също беше ситуация с избор — да се спускам ли, или да тръгна към морето покрай каньона? Пощраках с пръсти, опитвайки се да изкарам син пламък. Не. Изглежда, просто нямах избор, налагаше се да се спусна. И защо като млад не се бях занимавал с алпинизъм? Тогава имах един познат, който три години ходи на скално катерене, участваше в състезания, качваше се на някакви Каменни стълбове в Красноярск… После, след петото или шестото счупване, се отказа, но като цяло беше много доволен, макар и да куцаше на двайсет и пет годишна възраст. Какво пък, да опитаме…