Повъртях нишката в ръце. Трябваше ми някакъв здрав метален предмет, около който да я прекарам. Някаква халка. И после, хванат за тази халка… Не, това нямаше да помогне. Нишката трябваше някак да се прегъва, за да може триенето да забавя спускането ми. Халката е нещо твърде просто. А ако халките бяха две? Две халки, два края… Гвоздей по средата не е нужен, необходимо е нещо като осморка, през която да прекарам нишката. Повъртях автомата. Ето го едното колелце — скобата, прикриваща спусъка. А сега, да допуснем, че второто е кръглият мерник. Ако прекарам нишката така, а после — така, и се хвана за цевта и приклада, ще е удобно да се държа. А какво ще стане с нишката? Прекарах нишката и проведох експеримент със същия скален издатък, като предварително свалих пълнителя и проверих затвора. Автоматът държеше нишката здраво. Мятах се, хванат за цевта и приклада — доста удобно. Но не се помръдвах надолу. А ако сега леко наклоня автомата, за да намалее триенето? Автоматът започна бавно да се плъзга по нишката. След миг коленете ми докоснаха скалата. Разтреперих се. Осъзнах, че спускането е възможно. Теоретично. Ако на макарата има достатъчно нишка. Ако възелът не се развърже и скалата не се строши. Ако нишката не се заплете в процеса на пускането. Ако… ако… ако… През нощта ще се събере цяла торба от тези „ако“. И аз за нищо на света няма да рискувам да се спусна. Значи разполагам с един час, докато се стъмни. По-нататък се стараех да действам, без да мисля. Прекарах нишката през „халката“ на автомата. Завързах свободния край за един скален издатък, който ми се стори най-удобен — през него минаваше издълбан от водата жлеб, нишката не можеше да се изплъзне. После се приближих до ръба на пропастта и с широк замах запратих макарата надолу. Известно време следих падането й, после тя изчезна от погледа ми. Надявах се, че се е размотала докрай. Надявах се, че дължината на нишката е достатъчна. Като се държах за автомата и му позволявах да се плъзга по нишката, допълзях до ръба на скалата. Спуснах краката си надолу. Сърцето ми блъскаше учестено в гърдите ми. Ох, майчице, какво правя? Аз съм психар, абсолютен психар, побъркан камикадзе, самоубиец, мазохист, идиот…
Събрах смелост и се плъзнах още няколко сантиметра по скалата. И още. И още. Това е. Тежестта ми преминаваше върху нишката. И мъничка част от нея — върху скалата, на която се подпирах. Около мен се носеха водни пръски. Трябва да се спускам… Наклоних автомата, като внимавах нишката да не докосне пръстите ми. И плавно се заплъзгах надолу. Първите десетина метра всичко вървеше толкова добре, че даже донякъде напрежението ме напусна. Импровизираният скрипец — дори не знаех как биха го нарекли истинските алпинисти — равномерно и бавно се плъзгаше надолу по нишката. Като паяк, люлеещ се на паяжината си, се спусках покрай кипящата водна стена. А после спускането ми се ускори. Не, всичко си беше както преди, само че моята конструкция кой знае защо започна да държи нишката по-слабо. Изправих автомата в хоризонтално положение, надявайки се, че падането ще спре. Не. Спускането се забави, скоростта му отново стана приемлива, но продължавах да се движа. Водата! Ето за кое не помислих. Нишката се беше намокрила и силата на триене, и без това ниска при тънката ниша, беше намаляла още повече. Спасяваше ме само това, че нишката все още се триеше в ствола на автомата. Опитах се да намаля скоростта, допирайки крака до скалата, но това предизвика няколко силни дърпания и аз се уплаших, този път за здравината на нишката. Тя издържаше статическите натоварвания, но можеше и да не издържи на резките дърпания. Оставаше ми само да се надявам, че спускането, все повече приличащо на падане, няма да достигне убийствена скорост. Преодолях последните метри съвсем бързо, ръцете ми се наляха с тежест, пръстите ми едва не се разтвориха. До повърхността на морето, биещо се в скалите, оставаше съвсем малко. Десетина метра. Е, или петнайсет. И в този момент видях размятащата се под краката ми макара. Нишката все пак нямаше да стигне. Не пуснах автомата. Така че макарата налетя на скорост в халката на мерника. Нишката изсвистя тънко и се скъса, а аз, премятайки се, полетях надолу — в последния момент успях само да се отблъсна от скалата. Небето, скалите, водопада — всичко се завихри в дяволска въртележка. Описах навярно три пълни салта, след което по чиста случайност се врязах във водата надолу с краката. Ако наблизо имаше спортно жури, щяха да ми дадат добър бал. Макар че навярно щяха да ме накажат за отчаяния вопъл, съпровождащ целия ми полет, за летящия отделно автомат и за падналата при удара с водата обувка на левия ми крак. Потънах някъде много дълбоко. За това спомогна и стоварващата се вода от водопада.