Беше ми провървяло. Или обратното — не ми беше провървяло, кой знае. Останалите предмети в каютата бяха любопитни, но нищо повече. Шпагата на стената — шпага като шпага, европейска, по-скоро спортна, отколкото бойна, на върха имаше дори резба за предпазител. Купчина книги — ако се съди по названията, любовни, ако не и еротични романи. „Ясписовата флейта и благоуханното гърло“, „Червеношийката и струните на лирата“, „Трудолюбивият слуга и златната бразда“, „Верният посланик и тайнствената долина“. Последните две названия кой знае защо извикаха в паметта ми приказките за момчето-вълшебник Хари Потър и аз се изкикотих. Какво, на капитана му е трудно в морето без жени? Явно му е трудно. Много ми се искаше да се поровя в кантонерката и да намеря карти. Или поне някакви морски справочници. Но, разбира се, не си позволих такава наглост. Сложих ръце зад гърба, за да не се поддавам на изкушения, и започнах да измервам с крачки каютата, поглеждайки през илюминатора към отдалечаващия се бряг. Вече съвсем се беше стъмнило, сега никой не би забелязал димния ми сигнал…
— Ей сега ще донесат вечерята. Капитанът беше влязъл много тихо в момент, в който стоях с гръб към вратата. Интересно дали ме е следил, или е улучил момента?
— _Благодаря. Вечерях, преди да запаля огъня, но с удоволствие ще ви правя компания на трапезата ви_ — отговорих, без да се обръщам. При това го казах не на „китайския“, към който отново беше прибягнал капитанът. А на „официалния“ език, който беше значително по-дипломатичен и витиеват! Защо? Навярно така беше по-правилно.
— _Отдавна не ми се е налагало да говоря на горната реч_ — каза капитанът.
— _На високата реч_ — поправих го аз машинално, защото разбрах, че така ще е по-правилно.
— _На високата_ — послушно се съгласи капитанът.
— _Моето име е Ван Тао. Позволено ли е да узная вашето?_
— _Кирил_ — казах аз, обръщайки се. — _Наричайте ме Кирил._ Капитанът явно не се чувстваше в свои води. Нещо в мен го смущаваше, независимо от познатата раница и владеенето на „високата реч“.
— _Моя кораб ли очакваше господин Кирил на брега?_ — попита той, леко накланяйки глава.
— _Не, беше ми безразлично кой кораб ще дойде_ — отговорих.
— _Разпоредете се да приведат дрехите ми в ред. С това облекло се чувствам като моряк и се боря с желанието си да вдигна платната._ Капитанът тихичко се засмя.
— _Господинът се шегува… Простете оскъдицата на това, което мога да ви предложа. Моята дреха няма да ви е по мярка, тази на пътниците ми — също. Те са уважаеми търговци от север… може ли да ги поканя на вечерята?_
— _Няма нужда да ги смущавате толкова_ — отвърнах аз. И сам се изумих колко лесно влязох в ролята на високомерен аристократ. Капитанът кимна послушно. —
_Вашето семейство! — Погледнах към снимките._
— _О, да!_ — _Всичко ли е наред у вас? Радват ли ви синовете ви?_ — _Както се полага за достойни деца на уважаван родител…_
— _Виждам, че доста сте пътешествали?_ Погледът на капитана пробяга по снимките.
— _Да. Бях млад и безразсъден. Но небето ме пазеше._
— _Оттам?_ — рискувах аз, кимайки към снимката с небостъргачите.
— _Да! Беше ми позволено!_
— В гласа му прозвуча уплаха.
— _Разбира се…_ — отроних небрежно, но вътрешно пеех от възторг. Изглежда, все пак бях дошъл в дома на функционалите. Само че стопаните вече отдавна ги нямаше тук.
— Виждам, че ви терзае мисълта кой съм — казах аз, в този момент вратата се отвори и двама моряци внесоха подноси, кланяйки се. Помълчах, докато не излязоха, макар да бях сигурен, че няма да ме разберат. — _О, не, не, господин Кирил._ Капитанът успя да произнесе фразата така, че в нея прозвуча и чистосърдечно отрицание, и очакване да продължа да говоря. Той не владееше чак толкова лошо „високата реч“!