Добре, всичко това са дреболии. Няма мениджъри в компютърни фирми, които не прибират за лично ползване безстопанствена стока. А ето сега аз, в състояние на здрав разум и трезва памет, възнамерявах да окрада спасителите си. Дори не проверих моряшките каюти. Да не са идиоти да оставят пари и ценности на изоставен кораб? Но виж, капитанската каюта обискирах. Обаче не ми провървя. Или предвидливият Ван Тао изобщо не носеше пари със себе си, или не намерих тайника му. По-скоро последното, разбира се. Плячката ми беше купчина дребни монети, за моя изненада алуминиеви, и три банкноти по „5 марки“. Епохата на доларите и еврото беше отстъпила място на дълголетните марки? Едва ли. Тези марки нямаха никакво отношение към европейските. Текстът беше написан на два езика, единият от които беше йероглифен, а в основата на другия беше латиницата. „Китайският“ и „високият“ език? Напълно възможно. На равнище числителни имена „високият език“ може и да се знаеше от цялото население.
За съжаление сега не можех да възприема тези езици отстрани и да ги сравня със земните — способността да говоря и чета свободно сякаш беше изтрила от паметта ми другите езици. Вероятно много по-полезна беше другата ми находка — картата. За съжаление (впрочем струваше ли си да очаквам друго) това не беше карта на Земята, а местна морска карта. На нея беше изобразен остров, точещ се отляво надясно, с изсечени заливи от север и по-равно крайбрежие от юг. Бяха обозначени плитчини, някакви странични островчета, маршрутите покрай брега и към тези островчета. Изглежда, островът не беше малък — впрочем нали в началото дори не предположих, че може да не съм на континент.
Съдейки по картата, централната част на острова представляваше пустошта, насред която се бях материализирал, а по бреговете имаше някакви градове. В момента вероятно се намирах в най-големия от тях, наречен Айрак, разположен насред северния бряг. Ако бях по-силен в географията, може би щях да успея да предположа в коя точка на земното кълбо се намирам… Известно време изучавах картата, после я върнах на мястото й.
Да крада работния инструмент на капитана би било абсолютна свинщина, а и не виждах особена нужда от картата. Навярно най-ценното нещо на кораба беше захранващият с електричество цилиндър. Явно произхождащ от древните времена на този свят, той сигурно струваше доста пари. Известно време се колебах. Но освен моралните съображения трябваше да се вземе под внимание и възможната реакция на капитана. Загубата на такъв ценен предмет можеше да надделее над страха. Трябваха ли ми проблеми с местната полиция? Не, не ми трябваха. Ограничих се с дреболиите. Нарамих раницата си, излязох отново на палубата и се приближих до кея. Яхтата беше надеждно завързана за покритата с плътни вързопи от тръстика стена. Ами да, откъде да намерят стари гуми, играещи ролята на амортизатори в нашите яхтклубове? Скочих На брега и почувствах как островът под краката ми се люшна.
Виж ти. Наистина след плаващата по вълните яхта на човек му се струва, че брегът се люлее… Тръгнах в посока на града. Покрай рибарски лодки, от които разтоварваха улов. Покрай скитореща безцелно група юноши. Покрай дебел мъж, който строго се караше на двама навели глави здравеняци. Някои хора в тълпата бяха азиатци. Други — европейци. Сред юношите се мяркаха негри и — ако не ми се е сторило — хлапе с характерното лице на австралийски абориген. Смесване на расите и народите, нов Вавилон, построен върху отломките на рухналия свят… или са били спасени и преместени тук, в подножието на небостъргача-ветрило… Стараех се да не се заглеждам много по околните. Все пак и дрехите ми, и видът ми вероятно издаваха, че съм чужденец. Впрочем тук не се наблюдаваше еднообразие в обличането, а и физиономиите бяха толкова разнообразни, че едва ли опасенията ми имаха някаква почва. Ето, стои, блажено примижал срещу утринното слънце, местният алкохолик с разкъсани панталони и мръсна блуза, която не му е по мярка. Дори да го сложите на някоя московска улица или в метрото на Ню Йорк — все ще си бъде на мястото. А и той самият вероятно няма да забележи разликата… А ето там мъкне тежък чувал светлокос и белокож младеж с толкова аристократично лице, че ако го изкъпете и преоблечете, може смело да отиде на прием при английската кралица и ще се изгуби сред тълпата лордове, сърове и перове. Всичко е нормално. Сливам се с тълпата. Градът не е малък, сигурно има двеста-триста хиляди души. Не може да не се срещат и приходящи, щом има търговци и моряци. Така че… сега ще намеря приют, ще се укрия, ще отдъхна, тихичко ще събера информация — и ще се подготвям за поход към планините. Едва ли към небостъргача водят отъпкани пътища, но не си струва да очаквам и някакви особени кордони. Функционалите би трябвало да се чувстват тук спокойни. След двайсет минути вече се ориентирах в пристанищния район. Тук имаше складове (ех, хубаво място за митнически портал, само че на Земя-16 няма изходи в обитаемите градове), няколко малки пазари, където вървеше енергична търговия с утрешния улов, и жилищни квартали — явно не твърде луксозни заради съседството си със същите тези складове и пазари. Впрочем с моите скромни финанси нямаше никакъв смисъл да се мотая из луксозните.