Както разбрах от табелите на ресторантите и хотелите, периодично попадащи на пътя ми, нощувка в хотел обикновено струваше една марка (впрочем за наемане на стаята за седмица ми предлагаха да платя само петарка), а можех да похапна за двайсет-трийсет копейки. Е, разбира се, не копейки, а местният им аналог. Можех само да гадая защо моят функционалски „машинен превод“ беше превърнал валутата в марки, а марката беше разделил на сто копейки. Най-вероятно беше напълно случайно. Сега спокойно можех да чета: „една нощувка — един юан, един обяд — двайсет и пет сантима“. В края на краищата се спрях на малък хотел в триетажна, но тясна сграда, вмъкната между по-високи и широки здания. Може би ми хареса конфигурацията, която леко напомняше на постройките на функционалите. А може би ме подкупи своеобразното чувство за хумор на собствениците, нарекли хотела си „Рижият кон без топки“. Макар че за местните жители названието вероятно звучеше просто „Рижият скопец“. Влязох през дрънкаща с камбанки врата, огледах се. Това може би беше хотелският ресторант, просто не се беше намерило място за отделно фоайе. Четири малки маси, столове, зад тях — стълбище за нагоре. Набитата червенокоса девойка, бършеща масите, се обърна към мен и скри парцала в джоба на престилката си.
— Закуска? — попита тя. — Бих искал да отседна при вас.
— Защо не? — отговори девойката.
— А защо точно при нас?
— Името ми хареса.
— „Рижият скопец“? Познавате ли татенцето?
— Ъъъ… — обърках се аз. — Боя се, че не. А това… какво… ъъъ…
— А? В негова чест, а вие как мислехте?
— Девойката тръгна към шкафа до стената, извади зацапан тефтер и огризка от молив.
— Знаете ли колко сме на мама?
— Седем? — кой знае защо предположих аз. Маниерът на общуване на девойката беше заразителен.
— Седем? А не искате ли единайсет?
— Ако са такива като вас, защо не? — усмихнах се нахално. Девойката се замисли и също се усмихна.
— Само не се шегувайте така пред мама, че знаете ли какво? Вече бях разбрал, че не е задължително да отговарям на въпросите.
— Няма ли места на втория етаж? — попита девойката или тефтера си, или себе си.
— Не? А на третия също ли няма? А в мансарда искате ли?
— Искам.
— За ден?
— За седмица.
— Петарка. Подадох й безмълвно банкнотата, тя я прие без никакви забележки и веднага я скри в джоба на престилката си.
— Закуската вече приключи, знаете ли?
— Не, не знам.
— О, добре, искате ли нещо за ядене? Кимнах.
— Мамо? — повиши глас девойката.
— Мамо, остана ли нещо? Отвори се незабележима до момента врата, замириса на ядене.
— За какво ти е. За разлика от дъщерята, майката пренебрегваше въпросителната интонация. Напълно я разбирах. Една такава в семейството е напълно достатъчна.
— Квартирант, съгласен е на мансардата, плати за седмица, ще го нахраним ли?
— Ще го нахраним. Седнах на масата, която вече беше приведена в ред. Майката-героиня така и не се показа, яденето ми го донесе девойката. Малки парчета пържена риба, къшей хляб, гъст черен сос, чайниче и чаша, пръчици. Явно не за еднократна употреба, но чисто измити. Поне в едно нещо китайската култура беше удържала пълна победа.
— Вкусно ли е? — попита девойката, като гледаше как потапям рибата в соса. Добре, че в Москва се бяха пръкнали доста японски и китайски ресторанти, неумението да се използват пръчици можеше да я учуди.