— Добре ги разпродадох. Той се потупа по издутия джоб, без изобщо да се притеснява, че се хвали пред непознат на безлюден път.
— Това е чудесно — казах аз. Усещането за всезнание вече изчезваше. Бях направил своя избор. Правилен или не — това беше друг въпрос.
— Искаш ли цигара?
— Благодаря. — Искрено се зарадвах. В пакета ми беше останала само една цигара, а и не исках да рискувам да пуша „Дънхил“ пред местните. Впрочем коларят също не пушеше селски тютюн. От джоба на сюртука му се появи картонена кутия, а от нея — две цигари.
— О! — казах аз. — Гадости не пушим! — отговори гордо коларят. Известно време пътувахме мълчаливо. Ниският кротък кон търпеливо теглеше бричката по пътя. Наоколо бяха поля — в момента пусти, или бяха събрали реколтата, или не я очакваха скоро. Пушехме. Цигарите се оказаха силни, даже леко ми се завъртя главата. Когато бричката минаваше покрай открояващо се могъщо дърво, което сякаш примамваше да седнеш под него и да си починеш, коларят се изплю и направи жест, сякаш изсипва нещо през лявото си рамо. Против уроки?
— Лошо място? — попитах аз.
— Крайно лошо — съгласи се коларят.
— Тук убиха човек, не сте ли чули?
— Не.
— Двама приятели след работа седнали да пият вино. И… или виното се е оказало силно, или слънцето им е напекло главите. От дума на дума се разпалили, единият ударил другия по главата, а онзи хванал лопатата и…
— Ясно — казах.
— Отдавна ли е станало?
— Ами… — Андре се замисли.
— Значи тогава съм бил съвсем малък… Вече петдесет години оттогава. След този случай никой не обича това поле, а дървото… би трябвало да го отсекат, но нека стои за назидание… Осмислях чутото. Петдесет години? Убили са човек в пиянски бой и хората петдесет години странят от това място? Та в нашия свят щеше да се наложи да плюят на всяка улица, нямаше да им стигне слюнката. Какво беше това, някаква изкуствена, наложена им от функционалите неагресивност или следствие от духовната еволюция на човечеството? Не, може би е още по-просто. Как ще се промени психологията на хората, ако деветдесет и девет цяло и девет десети от населението на планетата загине? Ако оцелеят няколкостотин хиляди, нека да са дори милион — но на един-единствен голям остров? Писателите и режисьорите започват радостно да се наслаждават на ужасите на постапокалиптичното съществуване, всички тези банди кръвожадни изроди (желателно е да са напушени, раздърпани и на ръждясали мотори), побъркали се от случилото се военни (в движение е един стар танк без снаряди, командва го откачен майор, войниците тъпо изпълняват заповедите му) и религиозни фанатици (сексуално обремененият предводител на секта и кървавите ритуали, избиващи на канибализъм са задължителни).
Е, добре, всичко това е фантастика. А в действителност? Няма ли да се появи в съзнанието на хората глуха, жестока, подсъзнателна омраза към убийството. Тук, изглежда, се е случило нещо подобно. И не се е отразило добре на съществуващите религии. Случилото се не се е вписало в картината на техния свят. Енориашите са изгубили вярата си, пастирите са изоставали храмовете си. Само будистите са приели всичко за нормално. Най-вероятно и капитан Ван Тао не е възнамерявал да ме отрови — това би било твърде невероятна постъпка за този свят, дори когато става въпрос за безразсъден грабител на руини. Навярно в апетитните пелмени е имало банално сънотворно. И не с цел да ме завържат или оберат, а просто за да не буйства опасният гост през нощта. Андре спря каруцата и ми подаде юздата:
— Подръж… сви ме корема. Той скочи долу и се скри зад близките храсти. Конят мърдаше уши, махаше с опашка и с целия си вид изразяваше готовност да стои така, ако трябва до вечерта. Коларят се върна и промърмори:
— Няма да изпия нито капка бира повече в „Пияния делфин“! Нека напиват с нея делфините… като си делфин е лесно, можеш навсякъде… — Трябва да сварите кора от дъб и да изпиете водата, помага — казах аз със съчувствие.
— Знам, когато се прибера, веднага ще помоля дъщерята да свари… тя ми е умница. А ти какво, да не си лекар?
— Баща ми е лекар.
— А! Значи и ти ще станеш лекар — рече Андре с увереност.
— Я кажи, какво трябва да пият жените, когато са неразположени?
— Защо? — не разбрах аз.
— За да не се нахвърлят на хората.
— А… — свих рамене аз. — Валериан… глог.
— Наистина лекар! — зарадва се Андре.
— Само че не помага. Пак не е на себе си. Тя ми е млада… буйна… Той се замисли.
— А ако сърцето те пробожда?
— Пробожда или дави в гърдите?
— Пробожда. — Валериан. И глог.