— Я виж ти… Останах с впечатлението, че моите препоръки не са нещо ново за него. По-скоро коларят се възползваше от случая, за да провери своя лекар, даващ му толкова прости и следователно предизвикващи недоверие съвети.
— А при Дитриш по лекарски дела ли отиваш? Разбрах, че няма смисъл да се отказвам от чуждата специалност. Каквото и да се е случило в света, хората винаги ще се интересуват как да лекуват своите и чуждите болежки. При това за своите ще питат лекарите, а чуждите ще се опитват да лекуват сами.
— Не съвсем. Казаха ми, че е много умен човек.
— Умен е — потвърди Андре без сянка на ирония.
— Добър и умен човек. Цялото им семейство беше такова. И дядо му, лека му пръст, и баща му също беше златен човек. Сестра му е по-обикновена, вятърничава девойка и празноглава, макар и не пропаднала. А Дитриш е умна глава. Трябва да се жени по-скоро и да му се раждат деца, че всички сме смъртни и хубавият род трябва да се продължи… Това явно му беше болна тема и той нямаше да пропусне да поговори за нея. Но аз се възползвах от случая и попитах:
— Той ерген ли е?
— Аха. Та той е съвсем млад, трябва да ти е връстник. Но е умен! Последната фраза прозвуча оскърбително, макар че Андре едва ли беше вложил такъв умисъл в нея.
— Ясно. — Замислих се. Кой знае защо, бях твърдо убеден, че меценатът и земевладелец Дитриш е възрастен човек, който най-малкото може да ми бъде баща. А изведнъж се оказа връстник. Хубаво ли е това или лошо? Като че ли е хубаво. Ако реша да му се разкрия, колкото по-млад е, колкото по-неразмътен е погледът му, толкова по-лесно ще ми бъде.
— Кажете, Андре, чували ли сте да се говори, че в планината над чифлика на господин Дитриш има някаква сграда? — попитах аз.
— Висока, като кула. Андре се забави с отговора. Извади цигарите и ми предложи още една. Аз запалих, досещайки се, че отговорът ще бъде утвърдителен.
— Чувал съм. Как да не съм чувал. Познавах трима души, които казваха, че са я виждали. Какво виждали са я… и сега да погледнат към планината, ще я видят. Единият даже замина на запад, за да не му се мярка. Погледнах накриво планината. Извитото ветрило безсрамно блещукаше под лъчите на показалото се в пролука между облаците слънце.
— А вие не сте ли я виждали? — Не. Веднъж стоях дълго и гледах, но това е положението. Разправят, че е красива, една такава… — Той неопределено махна с ръце. — Само че не всички могат да я видят. — А ако се отиде да се погледне в планината?
— Не бива да се ходи там — отговори рязко Андре.
— Всички знаят това. Който е отишъл там, не се е върнал.
— Защо? Кое му е опасното?
— Кой знае… — Андре отново стана флегматичен.
— Зверове, пропасти. В планините е опасно.
— Опасно е, но все някой трябва да се е върнал. Какви са тези зверове, от които няма спасение? Коларят сви рамене и каза:
— Може… може да ги е убил железният човек.
— Железният човек?
— А, ти значи не си тукашен?
— Аха. Андре кимна.
— От изток?
— Аха.
— Значи е вярно това, дето го разправят, че вие там сякаш живеете на друг остров… Броди тук един такъв в планините. Двойно по-висок от човек. От желязо. Чупи дърветата в движение. Добре, че никога не слиза долу. — Отдавна ли броди?
— Открай време. — Андре ми подхвърли юздата.
— Пфу, като заговориш за разни страсти, коремът ми почва да се бунтува… Той се втурна в храстите, разкопчавайки колана си в движение, а аз объркано се вторачих в планината. Железен човек? Робот? Изобщо не очаквах да срещна тук нещо подобно! Функционалите не използват техника! Особено такава… научнофантастична. Живи къщи, портали… даже някакви силови полета — в това вярвам. Но в робот, в механичен охранител — не. Приказки, слухове, страхотии…
— Веднъж и аз го видях. — Андре се връщаше от храстите поразвеселен.
— Бях малък, е, не съвсем, но немирник. С приятели отидохме да берем плодове в гората. Е… качихме се по-нависоко, отколкото ни беше разрешено. Намерих малинак. Стоя, бера, повече слагам в устата, отколкото в кошницата. И изведнъж — грохот, някой върви през гората. Застивам на място като стълб. И през дърветата се мярка… нещо като човек, но по-високо. Два пъти. — Той се замисли.
— Не, не два пъти, един път и половина. Все пак тогава бях хлапе, пък и не бях много едър. От желязо, целият лъщи. И очите му едни такива стъклени… — Той безпомощно разпери ръце. — Като на водно конче. Вярваш ли ми?
— Вярвам — рекох тихо.
— Ако очите му са като на водно конче, вярвам. Фасетъчно зрение, доста разумно… — Ти си лекар, по-добре знаеш — кимна Андре.
— Благодаря ти, че не ми се смееш. Не ми повярваха особено. Тоест вярват в железния човек, но на мен не ми повярваха. Наложиха ме с каиша и ми казаха да не ходя където не трябва. Не познавам никой друг, който го е виждал. Тези, които безразсъдно са отишли в планината, сигурно са го видели преди смъртта си. А мен, после си го помислих, не ме докосна, защото все пак бях дете. Децата са много ценни… Кулата — да, някои я виждат. Веднъж казах на господин Дитриш, че всичко това са глупости. Той се засмя, макар и никак да не му беше весело, и каза, че кулата я има. Той самият я вижда, само че не може да я покаже на никого.