— А ако времето се разклонява? — казах аз.
— Ако всяко пътешествие създава ново разклонение на бъдещето? Дай… дайте за по-лесно…
— Дай за по-лесно да минем на „ти“.
— Добре. Нека да си представим, че съм видял вашето бъдеще, върнал съм се назад и нашето бъдеще е станало друго. Но и вашето е останало.
— Все пак ми се струва, че това ще създаде някакви парадокси. — Дитриш се намръщи.
— Не, не съм готов да приема това. Сигурен ли си, че си от нашето минало?
— Във всеки случай от свят, който много прилича на вашето минало — примирих се аз.
— Да, не съм сигурен. Аз самият се опитвам да разбера кое как е. Добре, нека за по-лесно да смятаме, че всички светове се намират на различен етап на развитие. В едни светове историята е тръгнала по един път, в други — по друг. Тук по-бързо, а там — по-бавно. Готов ли си да приемеш такава версия?
— Готов съм — съгласи се Дитриш.
— Значи надхората…
— Обикновено ги наричат „функционали“ — въздъхнах аз.
— Те в много отношения приличат на хората, но всеки си има някаква специалност — професия, която владее до съвършенство, на равнище, недостъпно за обикновените хора. Само не бързай да завиждаш. Повечето функционали са ограничени. Те не могат да се справят много добре с всичко останало, това първо. И са приковани, образно казано, към помещението, в което е заключена професията им. Бръснарят — към бръснарницата, лекарят — към болницата… — Пекарят — към пекарната. Да, това е неприятно.
— Аз бях един от тези функционали. Но имах особена работа, по-интересна от останалите, както ми се струваше. Бях митничар. В моето жилище имаше врати между световете.
— Яко… — Дитриш ме погледна с уважение.
— А… за какво е всичко това?
— Почакай. Ще стигнем и дотам. Над обикновените функционали стоят началници.
— Че как иначе? — изсумтя Дитриш. Реших да не му преча да коментира думите ми, явно така се справяше с вълнението.
— Първо, има полицаи. Но те също са вързани към участъка си. Второ, има акушери. Не, те не израждат, а превръщат един или друг човек във функционал. Когато човек стане функционал, той сякаш изпада от обикновения живот. Забравят го приятелите му, роднините му. Дори обикновените власти в съответния свят го забравят напълно.
— Неприятно.
— Доста. Слушай по-нататък. Във всеки свят съществува и куратор. Той управлява акушерите и полицаите, раздава заповеди — кой в какъв функционал да се превърне. Той има голяма власт и възможности. Но и той не е свободен. Получава заповедите си от свят на име Аркан. Това навярно е най-напредналият в техническо отношение свят. Доколкото разбирам, там функционалите са си в реда на нещата, част от тяхната цивилизация.
— Но и това не е краят? — попита Дитриш.
— Не. Не е краят. Имам основание да смятам, че първите функционали са дошли от вашия свят. Когато той е станал негоден за живот… В голямата си част те са мигрирали в Аркан. Открили са способността да се преместват в пространството и времето и са отишли там. Но не просто са завзели този свят и са започнали да го преправят, както ги устройва. Те се намесват в делата и на другите светове. Направляват развитието им в интересуващата ги посока. Аркан е тяхната база. Вашият свят е родината им. Те… те не се церемонят. Те убиват с лекота, а още по-лесно променят човешките съдби. Обикновените функционали, дори акушерите и кураторите, са само техни слуги, даже по-скоро роби. Мисля, че ненапразно са запазили до наши дни робовладелския строй в един от световете. Това им е интересно.
— Кое?
— Отношенията между робите и господарите.
— Ние не сме роби — каза сериозно Дитриш.
— Не, вие не сте — усмихнах се аз.
— Вероятно по отношение на вашия свят са запазили някакви топли чувства. Впрочем вие също сте забавен експеримент. Цялата планета е необитаема и опасна за живота, само на един безименен остров живее мирна, патриархална, доволна от своето простичко съществуване… — Понякога си мисля, че това е Крит. — Какво? — Търсех в древните книги как може да се нарича нашият остров. Първо мислех, че е Формоза. А после реших, че все пак е Крит. Не знам. Сега го наричаме просто Острова. Помислих, че в това има някаква ирония и същевременно символика. Островът в Средиземно море, някога станал люлка на човешката цивилизация, сега служеше за неин смъртен одър.
— Това е интересно — казах аз. — Макар че не е толкова важно. Дали е Гренландия, Формоза, Мадагаскар или Крит…
— Важното е, че функционалите произлизат от нашия свят. И че при нас… — той се обърна към кулата — го има ето това.