— Да. Дитриш се замисли.
— Казваш, че си бивш функционал?
— Да. Митничар.
— А какви са отношенията ти с другите функционали?
— Какви да са? — свих рамене.
— Убих някои от тях. Дитрих потрепна и се отдръпна от мен.
— От други бягам, защото искат да ме убият. Така че, макар и интересен, аз съм и опасен гост.
— Ти… — Той се поколеба.
— Умееш ли нещо? Такова, което не го умеят обикновените хора?
— Да. Понякога. От време на време успявам да отворя проходи между световете. Един мой приятел, той е куратор в моя свят, смята, че е станал някакъв малък срив. Имаше момент, когато с него влязохме в схватка. Но моите способности, кой знае защо, не са изчезнали докрай. Успях да му окажа съпротива. Сега и двамата сме леко непълноценни. Някой от нас трябва да стане куратор на Земята. Другият, вероятно, трябва да загине. Това е единият вариант.
— А другият?
— Ако успеем да отървем нашия свят от влиянието на функционалите от Аркан и ги убедим или накараме да ни оставят на мира, може да оцелеем и двамата. И навярно даже да използваме способностите си за свои цели.
— Интересно… — каза Дитриш замислено.
— Ох. Извинявай. Аз някак… абстрактно разглеждам всичко.
— Няма проблем. Помълчахме.
— И какво искаш да направиш? Сигурно вече имаш някакъв план, след като си дошъл при нас? — Планът се появи, когато видях тази щуротия в планината… — Щуротия? А, разбрах…
— Искам да попадна там.
— И?
— Не знам — разперих ръце.
— По-нататък не знам. Дори не съм наясно какво е това. Може би е единственото в цялата вселена устройство, което позволява на функционалите да пътешестват от свят в свят и изобщо твори техните чудеса. И ако се разруши…
— Тоест ти ще заседнеш в нашия свят. За това някак не бях помислил. Дитриш говореше напълно сериозно и аз неволно си се представих заседнал на този остров — завинаги. Ох… От друга страна, какво се получава — готов съм да умра, ритам срещу ръжена, а се боя да остана тук?
— Е, ще те помоля за протекция… работа в местната библиотека. Ще се занимавам с история.
— Хубаво нещо — съгласи се Дитриш.
— Работата не е много… Усмихнахме се едновременно.
— Може би тази чудесия не означава нищо — казах аз.
— Може да е паметник. Или музей. Или почивен дом. Може и да няма вход. Но искам да опитам. И се нуждая от помощ.
— Никой освен мен няма да ти помогне — отговори веднага Дитриш.
— Никой? А вашата власт? — Императрицата е много уважавана в обществото — каза Дитриш, като внимателно подбираше думите си. — Но реалната й власт не е особено голяма. Ние… как да ти кажа… не се нуждаем кой знае колко от управление. Има полицаи, но няма армия, както в Древността. И изобщо отношението към надхората никак не е лошо. Почтително е. Уважение, леко опасение и свещен трепет. Не се появяват често, на никого не вредят, купуват от авантюристите предмети от континента и се учат да ги използват. Лекуват. Веднъж тук имаше… е, не война, при нас няма войни. Но спор между две селища. Заради обработваема земя. Тя не е много, центърът на острова са безжизнени планини…
— Да, бях там — казах мрачно аз.
— Но надхората прекратиха спора. Не със сила, разбира се. И дадоха участъка земя да се ползва от трето селище. Всички останаха доволни.
— Все пак те управляват.
— Наглеждат ни. И за това ги уважават. Има сила, която, ако се наложи, ще въведе ред. Всички знаят това и са доволни.
— А ти?
— На мен не ми харесва онова нещо над главите ни — отговори мрачно Дитриш.
— Не ми харесва и това е… Гладен ли си?
— Ами…
— Да влезем вътре! Ще наредя да ти дадат стая и да сложат масата.
— Всъщност аз си взех стая в хотел… — започнах аз, но Дитриш така изразително се усмихна, че престанах да се дърпам.
— Благодаря. Благодаря за поканата. Но имай предвид, че съм опасен гост. Тези добри надхора могат да се появят за мен.
— Нека опитат — каза Дитриш не особено уверено.
— Нека само опитат. Това ще бъде скандал.
— Те не се боят от скандали.
— Да вървим — потупа ме той по рамото.
— Да става каквото ще… — Когато вече бяхме при самата врата, добави тихо:
— А ти… наистина ли си убивал живи хора?
— Да — отговорих.
— Но те бързо станаха мъртви. Приготвиха ми не само стая. Флегматичен възрастен мъж, явно един от старшите слуги в къщата, ме съпроводи до втория етаж, в стаята за гости, някак много внимателно я огледа, кимна доволно и се оттегли. Аз се възползвах, че в съседство със стаята има баня, и с удоволствие се изкъпах — за пръв път след Твърд. Тук нямаше електрическо осветление, само свещи, но имаше топла вода и доста нормален душ над огромната мраморна вана, а също сапун и шампоан. Когато се бършех с огромната мека кърпа, на вратата се почука деликатно, после тя леко се открехна и нечия ръка положи купчина дрехи на каменния под. Те явно бяха от гардероба на Дитриш, но ние наистина се оказахме доста близки по телосложение. Вкусовете на Дитриш също се оказаха близки до моите. Дънки, или нещо толкова подобно на тях, че нямаше смисъл да търся друга дума — и цветът беше тъмносин, и материята плътна, а джобовете бяха закърпени на ъгълчетата. Ризата беше просто карирана червено-синя риза и се закопчаваше нормално, не по техния странен маниер „на рамото“. Обувките не бяха нови, но явно бяха много удобни за ходене по планините. Всичко беше чисто, а бельото и чорапите изглеждаха нови.