— Добре.
— Допих виното.
— Благодаря… за автомата и изобщо.
— Утре ще те изпратя донякъде — каза виновно Дитриш и добави искрено:
— Само ако знаеше колко искам да ида с теб до кулата! Утрото се оказа отвратително. Когато се събудих, чух как зад прозорците барабани дъжд. Всъщност е чудесно да се будиш по такъв начин — ако е събота или неделя сутринта и не се налага да ходиш никъде, можеш да се потъркаляш малко, ту заспивайки, ту събуждайки се, после да пуснеш телевизора и докато слушаш някакво глупаво дърдорене, да си приготвиш закуската, гледайки в мокрото стъкло, по което се спускат едри капки, и да посъчувстваш на хората, бързащи по улицата под куполите на чадърите. Но на мен ми предстоеше друго. Надигнах се, дръпнах пердето и погледнах през прозореца. Сиви облаци лежаха като мокър шал върху склоновете на планината, навън нямаше жива душа, а на перваза на прозореца се мокреха два настръхнали гълъба. Кулата не се виждаше, сякаш изобщо я няма в природата. Добрият пълководец не би изкарал в такова време войниците си под куршумите. Много жалко, че аз съм и пълководец, и войник в едно. Слязох на долния етаж и намерих Дитриш в трапезарията. Сякаш не си беше тръгвал оттам. Впрочем може и точно така да беше — на масата стоеше още една празна бутилка вино, а пепелникът на масичката за пушене беше пълен с угарки.
— Добро утро — поздрави ме Дитриш. Видът му наистина беше като на недоспал.
— Времето е гадно. — Забелязах — казах аз. Появи се един слуга и започна да слага масата. Пресен сок, чай, хляб, сирене, салам. Нямаше топла храна за закуска; всъщност вълнението така или иначе потискаше апетита ми.
— Може би да отложим за утре? — попита Дитриш.
— Ще се подготвим по-добре. Мога да разпитам хората в имението, току-виж някой се съгласи да дойде с теб.
— Тях ги е страх от робота. Железния човек.
— Та това са измишльотини — отговори навъсено Дитриш.
— Няма нищо такова.
— В нашия свят имаше. Несъвършени, разбира се, но имаше. Движеща се машина от желязо, управлявана от компютър.
— И може да ходи на крака?
— Ами… като че ли са правили такива.
— Слуховете са вече на петдесет години! За толкова време всяка машина ще се счупи… дори и да е имало нещо. Свих рамене, намазах си филия, сложих отгоре парче сирене и парче салам.
— Може би да наредя да донесат супа? — попита Дитриш.
— Или месо?
— Не, това е достатъчно.
— Мислех си какво още можеш да вземеш със себе си. Ето ти въже. — Дитриш кимна към масата между нас.
— То, разбира се, не е толкова тънко и удобно, като онова на надхората. Но също е здраво. Ето и ловджийски нож. Засмях се.
— Вечно имам проблеми с ножовете. Една жена, функционал, все ми подаряваше изковани от нея ножове.
— Функционал-ковач?
— Не, митничар. Ковачеството й е хоби. Навярно иска да докаже, че и сама умее нещо. Та тя ми подарява ножове, а аз все ги губя. Нито веднъж не влязоха в действие.
— Ако ще, изгуби и този — лесно се съгласи Дитриш.
— Само не ходи в планината без нож. Ето и кибритени клечки…
— Аз си имам.
— Ще са ти от полза. Карта. През нощта я нарисувах. Не е точна, разбира се, но ще ти помогне да се ориентираш. Свещи. Лечебен мехлем, много добър. Ако паднеш или се удариш… само не трябва да се маже на открита рана, че ще пари. Комплект шперцове. Веднъж хванахме крадец, наложихме го както трябва и му взехме принадлежностите… Засмях се.
— Дитриш… Та аз не умея да работя с шперцове. Не съм крадец. А и едва ли там има механични ключалки. По-скоро нещо електронно.
— Е, кой знае… Не са тежки. Ето и още. Отново понечих да се засмея, но погледнах към Дитриш и се сдържах.
— Хубав чадър — казах.
— Глупаво е да се ходи в планината с чадър — рече Дитриш смутено.
— Разбирам. Но в началото пътят е доста равен. Защо да се мокриш напразно? А после ще го изхвърлиш, за да не ти пречи. Когато излязохме от чифлика, никой не ни съпровождаше. Навярно Дитриш беше наредил така. Дъждът беше понамалял — продължаваше да капе нещо от небето, но беше по-скоро ръмене.
— Това е стар път — обясняваше Дитриш, докато вървяхме покрай портокаловите градини.
— Тук още събират реколтата. А ето след този завой не ходи никой. Диви дървета, плодовете са малко… а и не ги събират.
— Защо? Щом никой не вижда кулата?
— Историите за железния човек. А и почвата тук е една… тежка почва. Камениста. Достигнахме до обрасла с трева и храсти морена, стоварила се някога от планината. Едва забележима просека заобикаляше морената и нататък наистина ставаше съвсем непроходимо.
— И тук те оставям — каза Дитриш. Спряхме се.