— Ей, здрасти! — казах аз.
— Здрасти-здрасти! Трите, какви бяха, закони на роботиката! Азимов ги е измислил, знаеш ли? Нашият човек Азимов от Смоленск! Роботът не бива да причинява вреда на човека и да допуска да му бъде причинена вреда… И още — да се подчинява… И да пази себе си…
— Много своеобразна логика — рече роботът тихо. Гласът му беше напълно човешки, жив. Устата му, естествено, не помръдваше. Още по-силно ми се прииска да разперя пръсти. — Обичаш ли вицовете? — попитах, вече без да осъзнавам какви ги дрънкам. — Събуждат се едни алпинисти, защото приятелят им се мята в палатката и крещи: „Свий пръста! Свий пръста!“. Будят го, питат какво се е случило. А той казва: „Сънувах, че снежен човек е пъхнал пръст в задника ми и ме държи над пропастта… а аз му викам: „Свий пръста!“.“ — Предлагаш ми да постъпя като снежния човек от тази история? — попита роботът. Дали ми се стори, или в гласа на железния дръвник наистина имаше ирония?
— Просто ме измъкни! — изкрещях аз. — Измъкни ме или ме бутни, но не стой като стълб. Ще падна! Дори не разбрах как стана всичко, съзнанието ми не го регистрира. С немислима бързина роботът протегна ръце, хвана ме под коленете и ме издърпа пред себе си. За секунда се замятах в металическите му лапи, които ме държаха здраво, но и внимателно. После ме обърнаха и ме сложиха на твърда земя. Роботът отново стоеше неподвижно. Изрече със спокоен глас:
— Не можеше да паднеш, контролирах ситуацията.
— Значи ти… ми се подчиняваш?
— Намерих какво да попитам.
— Откъде такъв извод? — поинтересува се роботът.
— Казвам, че не бих допуснал твоето падане. Ти си ми необходим.
— Т-така ли? — За пръв път в живота си започнах да заеквам.
— А аз, вероятно, съм нужен на теб. Струва ми се вероятно интересите ни в много отношения да съвпадат. Металният палец се протегна към мен и докосна автомата.
— Това е оръжие — признах аз.
— Знам. Препоръчвам ти да не хабиш напразно патрони в опит да ме повредиш. Защитен съм от оръжия от такъв вид.
— Не съм и възнамерявал…
— Махнах с ръка. Каква полза да обяснявам? При вида на тази оказала се толкова бърза машина ставаше ясно, че против нея бих имал същата полза от автомата, каквато и от тирбушон.
— Добре. Роботът отново неуловимо бързо промени позата си — седна. Камъните под металното туловище изскърцаха.
— Питай — нареди роботът.
— Знам, че хората не могат да действат, преди да зададат куп ненужни въпроси. — И ти ще отговориш? — попитах аз.
— Зависи от въпросите. С логиката му всичко беше наред. Жалко, че създателите му не бяха чели Азимов.
— Ти си робот.
— Робот съм. Не ми ли личи? Определено имаше чувство за хумор! И това някак си успокояваше. Погледнах към пропастта и преглътнах. Дъното не се виждаше. Побързах да се отдалеча и седнах срещу робота. Свалих автомата и го оставих настрани, повече за свое удобство, отколкото за да демонстрирам миролюбивост. — Местен ли си? От жителите на този свят ли си създаден?
— Не и не.
— От хора ли си създаден?
— Да.
— Имаш ли чувство за хумор? — попитах неочаквано.
— Откъде да го имаме ние, железните пънове? — отговори роботът жалостиво.
— В кой свят са те създали?
— Коя класификация знаеш?
— На функционалите… Световете от Веригата.
— Тогава името нищо няма да ти говори. Функционалите не включват света ни в класификацията си. — Защо? Не им е известен?
— Получиха твърде болезнен отпор при опита си да проникнат там.
— Това родният свят на функционалите ли е?
— Да.
— Кулата, която е зад гърба ти, от функционалите ли е създадена?
— Тя не е зад гърба ми. Да, от тях.
— Ти охраняваш ли я?
— Нима така ти изглежда?
— Да я унищожиш ли искаш?
— Да я изследвам. Може би и да я унищожа. В зависимост от предназначението й.
— Изглежда, се сдобих със съюзник — казах аз.
— Отдавна ли си тук?
— Шейсет и две години, четири месеца и три дни.
— Фантастично! — възкликнах.
— Като нов си! — За съжаление не е така. Повреден съм и останах сам, а отначало бяхме трима. След два месеца и шест дни източниците ми на енергия ще се изтощят окончателно, а аз ще престана да функционирам. — Той помълча малко.
— Макар и да не обичам думата „функционирам“.
— Разбирам. Ще ми разкажеш ли за своя свят?
— Не. Тази информация няма никакво значение за теб. Ние не представляваме опасност за теб и изобщо за обикновените хора. Нашият начин на живот ще ти се стори странен, а вероятно и отблъскващ. Това може да попречи на сътрудничеството ни.