Натаниел Хоторн
Беловласия покровител
Беше време, когато Нова Англия стенеше под истински неправди, по-тежки от тези, с които я заплашваха и които доведоха до Революцията. Джеймс II, фанатизираният наследник на Чарлс Сластолюбивия, анулира хартите на всички колонии и изпрати един суров и безпринципен войник, за да ни отнеме свободите и да застраши религията ни. В управлението на сър Едмънд Андърс надали липсваше и една единствена от характерните черти на тиранията: губернатор и съвет, получили властта си от краля и напълно независими от населението, което управляват; закони и данъци, приемани без съгласуване с народа, било пряко, било непряко; свободите на гражданите — потъпквани и всяко право на поземлена собственост — обявено за недействително; гласовете на протест — задушени от ограничения върху печата; и накрая — недоволството, подтискано от първата войска, съставена от наемнически групи, която е марширувала по свободната ни земя. В продължение на две години предците ни били жертва на безнадеждно подтисничество от страна на тази родителска любов, която неизменно осигурява подчинение на държаватамайка, независимо дали е ръководена от парламент, протектор или папски монарх. Преди да настъпят тези тежки времена, това подчинение било само на книга и колонистите се управлявали сами, като се радвали на далеч повече свобода, отколкото имат дори днес собствените поданици на Великобритания.
Най-подир до бреговете ни стигнал слух, че Принцът на Оранж е подел начинание, чийто успех би бил триумф за гражданските и църковни свободи, както и спасение за Нова Англия. Все пак това била съмнителна мълва — можело да не е истина или пък ако е истина, начинанието да се провали, като и в двата случая човекът, вдигнал глава срещу крал Джеймс, щял да я загуби. Все пак новината имала особено въздействие. Хората се усмихвали загадъчно по улиците и хвърляли смели погледи към подтисниците си, докато надлъж и шир царяло прикрито и безмълвно брожение — като че и най-малкият знак щял да накара цялата страна да се надигне от задрямалото си униние. Като си давали сметка за опасността, която ги грози, управниците решили
——
’ Колониите, английския крал Ричард. Това им с меит (харта). —
образуващи Нова Англия, са били предоставени от за привилегировано използуване от търговски компании
давало специални права по силата на основния документ. Б. пр.
да я предотвратят чрез внушителни демонстрации на сила и евентуално да затвърдят своя деспотизъм чрез още по-сурови мерки. В един априлски следобед на 1689 година сър Едмънд Андърс и любимите му съветници, разгорещени от изпитото вино, събрали облечените в червено войници от губернаторската гвардия и излезли по улиците на Бостън. Когато парадът започнал, слънцето клоняло към залез.
Биенето на барабана по улиците звучало в това размирно време не толкова като военна музика, колкото като призивен зов към самите граждани. По най-различни улички множеството се стекло, на „Кинг стрийт“, която била орисана да стане след почти един век сцена на друг сблъсък между войниците на Великобритания и един народ, борещ се срещу нейната тирания. Макар от идването на пилигримите1 да бяха изтекли повече от шестдесет години, тази тълпа от техни потомци все още проявявала непреклонните и твърди черти на характера им — дори може би по-последователно при такива критични обстоятелства, отколкото при някой по-щастлив случай.
Забелязвали се тъмни одежди, обща строгост на външния вид, мрачни, но не и уплашени изрази, чували се библейски мъдрости и се усещала вярата в божата благословия над правото дело, по които бихме разпознали тълпата истински пуритани, застрашени от някоя опасност в пущинака. Наистина рано било още за някогашния дух да загине, след като по улиците този ден имало хора, които се били молили на същото място под дърветата, преди да бъде издигнат дом на бога, в чието име станали изгнанници. Стари войни на парламента също стоели там, мрачно усмихнати с мисълта, че може би немощните им мищци ще нанесат нов удар срещу дома на Стюартите. Тук били и ветераните от войната на крал Филип2, които с благочестива жестокост горили села и клали мало и голямо, докато рабите божии по цялата земя им помагали с молитви. Неколцина свещеници се били пръснали из тълпата, която за разлика от всички други тълпи се отнасяла към тях с такова благоговение, сякаш имало нещо свято в самите им дрехи. Тия божи хора използували влиянието си, за да усмиряват хората, но не и да ги разпръснат. През това време предмет на почти всички разговори и на най-разнообразни обяснения била целта на губернатора, нарушил спокойствието в града по време, когато и най-малкото вълнение можело да го накара да закипи.
2
Войната (1675–1676) между колонистите от Нова Англия и конфедерация на индианските племена, водени от крал Филип. (Метакомст), вожд на племето Уамнаиоаг, загинал през 1676 година. — Б. пр.