Миранда се закашля, тъй като силната напитка сякаш бе прогорила хранопровода.
— Но върши работа — допълни тя.
— Несъмнено — непознатият повдигна чаша за нова странна глътка.
— Няма ли да ти е по-лесно да пиеш без качулката?
— Пиенето ще е улеснено, но други неща може да се… усложнят — странникът придърпа качулката си дори още по-напред.
Миранда смутено изгледа госта си. Имаше нещо притеснително в нежеланието му да разкрие лицето си. Отпи от виното, а мрачните причини за такъв отказ се мятаха из ума й. Може би беше срамежлив, а може би с откриването на лика си щеше да я изложи на някаква опасност от тъмното си минало, което още го преследваше.
— След като се представяме за стари приятели, би било удачно да узная името ти — с тези думи странникът наруши мълчанието и мислите на Миранда.
— О, да, разбира се. Казвам се Миранда. А ти?
— Лео. Приятно ми е да се запознаем, Миранда — отвърна той, протягайки ръка. Тя я пое.
— Удоволствието е мое, Лео. Не бих могла да изразя благодарността си. Ти си първият, който прави подобно нещо.
— Не се съмнявам — в гласа му се долавяше лек оттенък на гняв. — Как се озова в това положение?
— Носех торба монети. Трябва да е била открадната.
— Където беше седнала, направо си просеше това да се случи.
— Зная. Ако можех да мисля спокойно, в никакъв случай не бих избрала това място.
За миг настъпи мълчание. Миранда отново погледна към качулката.
— Защото ти е студено ли?
— Моля? — запита непознатият.
— Наметалото. Защото ти е студено ли? — отново запита Миранда.
— Не точно. Не ми приличаш на местна. Откъде си?
— Не мога да посоча място, което да назова за свой дом. Наистина не мога да си спомня кога за последно съм се задържала някъде за повече от седмица.
— Наистина? Тогава имаме нещо общо — доволно каза непознатият. — Самият аз също прекарвам по-голямата част от времето си на път. В моя случай това се дължи на професията ми. И с теб ли е така?
— Де да беше. Скитническият ми живот е избор.
— Хм! — замисли се той. — Избрала си живот, който мразиш. Ще трябва да бъдеш по-конкретна.
— Нека кажем, че хората, които срещам, не са особено благоразположени към тези като мен — рече Миранда и тутакси се притесни, че е казала прекалено много.
— Охо? Още една сходна черта.
— Така ли? Това ли… Това ли е причината да криеш лицето си?
— Уви, разкрит бях — той весело вдигна ръце в престорено отчаяние.
Въображението на Миранда се вкопчи в този факт и построи цял ред нови вероятности. Какво в лицето му го правеше прокуденик? Може би бе жертва на някаква отвратителна зараза. Или, по-лошо, може би беше търсен престъпник. Имаше множество главорези, които щяха отново да се озоват в тъмницата в мига, в който лицата им бидеха зърнати. В момента се чувстваше дори по-притеснена. Що за човек бе пуснала в стаята си? Дали пък добротата не бе целяла само да я подведе?
— Що за човек си? — притеснението й не можеше да бъде скрито. — Трябва да зная.
— Е, Миранда, трябва да бъдем справедливи. Свали качулката си и аз ще сторя същото. Какво криеш?
— Много добре — девойката въздъхна. Явно и тази нощ щеше да бъде прекарана на открито. — Аз съм… какъв е изразът… съчувственик.
Наведе глава, очаквайки слова на презрение. Не се наложи да чака дълго.
— Съчувственик? — изрече Лео с насечен шепот. — Хайде сега.
Само това ли!?
— Какво? — тя повдигна глава.
— Ти си съчувственик. Трудно е да се отнесем към една категория. Съчувствието е нищо! — гневно изрече качулатият.
— Искаш да кажеш, че това не те интересува? — каза Миранда, а върху лицето й се появи загатване за усмивка.
— Достатъчно проблеми си имам. Какво ме е грижа коя страна поддържаш? Не е справедливо да ти покажа лицето си след подобна незначителна изповед — оплака се той.
Ликът на Миранда бе осветен от широка усмивка, част от радостта й избяга под формата на смях.
— Лео, ти си прекалено добър, за да си реален. Щедър, джентълмен, проявяващ разбиране.
— Нека видим дали и след миг ще си мислиш същото за мен — рече Лео, повдигайки ръце към качулката.
— Лео, след всичко казано и направено тази вечер, не мога да си представя нещо, което би могло да попречи на приятелството ни.