Кожените ръкавици сграбчиха ръба на качулката и бързо я отметнаха. Усмивката изчезна от лицето на Миранда. Обзе я смесица от страх и погнуса. Насреща й не стоеше човек. Над плаща се издигаше нещо, приличащо на лисича глава. Тя бе съразмерна с тялото, с гъста оранжева козина, която не покриваше само муцуната, брадичката и гърлото, които имаха кремавобял цвят. Очите му бяха по-големи и по-изразителни от животински, кафяви, единствената му човекоподобна черта. Ъгълчето на устата му бе извърнато в лека усмивка, докато наблюдаваше изражението й.
Изостреното му, черновръхо ухо потръпна, докато издърпваше огненочервена опашка изпод наметалото. По протежението си тя избеляваше, съвпадайки по цвят с гърлото му. Миранда не можа да не ахне.
— Не точно каквото очакваше, нали? — запита той. — Казах ти, че нещата ще се усложнят.
Миранда затвори очи и подири чашата. Лео я плъзна към опипващите й пръсти. Сграбчвайки я, девойката я пресуши на един дъх, за да успокои разстроения си стомах и стреснатите нерви. Лео я напълни до ръба, сетне се изправи и започна да си прибира опашката.
Миранда хвърли поглед към посетителя си.
— Какво правиш? — запита тя.
— Освен ако не съм разтълкувал изражението ти погрешно, изглежда не се наслаждаваш на присъствието ми — отвърна Лео, натъпквайки козината под наметалото и вдигайки качулката.
Сега, след като знаеше формата на криещото се отдолу лице, Миранда се зачуди как не е забелязала по-рано. Обикновена качулка можеше и да скрие чертите му, но щеше да е гибелно близо до разкриване на ръба на муцуната, дори и да беше дръпната много напред. А въпреки това лицето му потъваше в мастилена сянка в мига, в който си заметнеше главата. Лео почти бе стигнал до вратата, когато девойката най-сетне овладя пристъпа на кашлица, предизвикан от силното вино.
— Не си отивай! — избуха тя.
Лео спря.
— Моля те! — кашлица. — Седни! Не трябваше да реагирам толкова ужасно. Бях стресната.
— Наистина ли не искаш да си вървя? — запита той, обръщайки се към нея.
— Настоявам да останеш. Нищо не се е променило. Все още съм ти длъжница за всичко сторено, и все още се отнасяш към мен с повече доброта от всички срещани досега.
Лео се върна на мястото си.
— Би ли предпочела да остана с вдигната качулка?
— Искам да ти е удобно — отвърна Миранда.
Лео развърза плаща си и го хвърли на леглото. Сега Миранда получи възможност да огледа цялата му снага. Бе строен, почти мършав, но в добра форма. Дрехите му бяха простовати, сиви и доста поизносени. Смъкна кожените ръкавици, за да разкрие друг чифт — онзи от собствената му черна козина.
— Ти… ти си… м-ма…
— Малтроп? Да. Полулисица, получовек.
— Не бях сигурна дали би било удачно да те нарека м-малтроп — рече девойката, като думата премина през гърлото й с известно усилие.
— Мм, разбирам. Не е особено подходяща дума за смесена компания. По-подходяща е за края на спор.
Беше прав, разбира се. Думата бе натоварена с изключително негативни асоциации. Изричането й от дете бе сигурен начин да му докара сериозно мъмрене. Малтропите бяха разбойниците, убийците и нехранимайковците от ужасяващите истории, разказвани на децата, за да ги подтикват към послушание. Наполовина човек и наполовина някакъв звяр, те бяха същински чудовища. Добрината и деликатността на Лео не можеха да бъдат по-далеч от всичко онова, на което я бяха учили да очаква от тези съзнания.
— Смятах, че вече не са останали м… такива като теб.
— Не си далеч от истината. Имам повече пръсти на ръцете си, отколкото спомени за себеподобни. Със сигурност не сме най-популярната раса — рече той, а поведението му бе някак весело, в контраст с описваните самота и изолация.
— Как така си оцелял в свят, толкова враждебен към вида ти? — попита Миранда.
— До голяма степен това се дължи на малкото чудо, което хвърлих на леглото. Отне ми всички налични монети и над година бродене да открия магьосник, склонен да ми го направи. С този плащ никой не може да види лицето ми.
— Но как… — поде тя.
— Е, сега. По това време вече би трябвало да си наясно с политиката ми. Парите си имат ценност, но информацията е най-скъпото съкровище. Трябва да даваш, за да получаваш.
Миранда отпи от виното. Бе погълнала доста за сравнително кратко време. Преценката й бе повлияна. Ако разсъдъкът й бе бистър, вероятно не би изрекла следващите си думи.