И Миранда не можа да издържи повече. Без сили да използва ума си за тази задача или каквато и да било друга, девойката се отпусна на земята, едва успявайки да запази очите си отворени, за да не пропусне гледката. Оставаха Соломон, Лейн и Старейшината. Драконът благородно напрягаше сили, но енергията бе прекалено много. Той падна. Докато гърчещата се маса магия и елементи се съсредоточаваха, Старейшината бавно се отпусна в стола си. Изглежда бе знаела, че силата й няма да издържи нито миг повече, защото очите й се затвориха още с присядането. Главата й се отпусна уморено.
Оставаше само Лейн, а магията продължаваше да се събира. Каквото и да се опитваха да създадат, то разполагаше с достатъчен разум, за да се поддържа само. Отломък светлина се оформи в подножието на олтара и бавно се завъртя нагоре. Когато достигна основата на мистичните елементи, въгленът подпали тънка жилка в материала, пламнала с бели пламъци. Огънят запълзя из сместа. Зад него оставаха два тънки ветрени стълба, въртящи се толкова яростно, че се отличаваха съвсем ясно от заобикалящия ги въздух. Огънят продължи пътя си, разкривайки женска фигура, съградена от въздух.
Когато белите пламъци изчезнаха, две елипсовидни светлини засияха върху лицето на формата. „Очите“ студено огледаха малката част от градината сред стената от светлина. Бързо се спряха върху тялото на Лейн, което, от гледната точка на Миранда, приличаше на сянка пред стената. Създанието от вятър се спусна на земята.
Щом нозете му докоснаха твърдта, втора вълна бял пламък пробяга по снагата му, оставила зад себе си песъчлива статуя, която закрачи към Лейн. Той се бе отпуснал на коляно, опрял ръка в земята, за да подири опора. Създанието, което с такива усилия се бяха мъчили да призоват, протегна ръка и я плъзна под брадичката на малтропа, повдигайки главата му, за да го погледне в очите. Кимвайки леко, създанието отмести ръка и се отдръпна, за да погледне още веднъж. Бързо угасващото зрение на Миранда успя да различи на челото на новото създание същия белег, която тя носеше на дланта си, а Лейн — на гърдите. Създанието срещна погледа й за миг, сетне по снагата му пробяга последна ивица бял пламък, превърнали го в чист огън.
Огнената форма се стрелна към небето и изчезна. Светът потъмня едновременно с изплъзващото се съзнание на Миранда, което девойката не бе в състояние да задържи повече.
Из Северното съглашение определени умове стояха нащрек. Бе нощ на могъща магия. Пълнолунията винаги бяха такива. Сините луни — още повече. Дори и притежаващите най-базисни мистични познания усетиха призоваващата церемония в Ентуел като смътен натиск в ума. Самият резултат в още по-голяма степен не можеше да бъде пропуснат. Димящ въглен съсредоточена магия продра изгаряща линия в съзнанието на где що имаше магьосник, вещица, гадател и шаман в света. Запламтя ярко, но краткотрайно, подобно въображаема падаща звезда. Повечето не му обърнаха внимание. Други го забелязаха. Но имаше и такива, които бяха дълбоко повлияни.
Разположен в кабинета си в Северната столица, генерал Багу приседна в креслото си. Стисна очи и насочи ума си към затихващата диря светлина. Гладно, дори отчаяно се съсредоточи върху далечната сила. Тя притежаваше характеристика — някаква текстура или цвят — която му бе твърде позната. Годините нейно търсене бяха развили нюха му.
Един от дълго дирените Избрани се бе събудил. Докато белезите в ума му бяха още пресни, генералът грабна една книга, отваряйки я на често четена страница. На нея имаше пет сбити описания, само една от които нямаше обширни бележки до себе си. Сянката на усмивка пробяга по лицето му. Моментът на истината скоро щеше да настъпи.
Очите на Миранда се отвориха и тя немощно се огледа. Намираше се в стая, където имаше и други легла. Повечето бяха незаети, но имаше няколко окупирани. Погледът й все още бе размит от умора и сънливост, но ушите функционираха достатъчно добре. Слабо дочу неизменния глас на Дийкън да спори с някого.
— Да, зная, че трябва да почивам… Просто зная, че ще ускоря възстановяването си, ако намеря някаква работа на ума или ръцете си… Ще бъде по-скоро успокояващо, отколкото да ме напряга — продължи младежът, спорейки колкото се може по-учтиво.