Выбрать главу

Дийкън кимна.

— Отлично! — рече той, възвръщайки си предишното спокойствие. — Миранда, би ли ми показала дланта си.

Миранда показа дланта с белега, приемайки, че това желае да огледа целителят. Ведесто протегна ръка настрани, без да гледа. Един от помощниците му му подаде замъглен сив кристал. Той го постави в ръката на Миранда. В кристала проблесна мътна светлина. Ведесто кимна замислено и го взе обратно, протягайки го към другия помощник. Кристалът бързо бе заменен с една от многото бутилки, които и двамата носеха. След като хвърли бърз поглед към съдържанието, целителят поклати глава и пак протегна ръка. Бутилката бе заменена с друга. От новата остана доволен и я отвори.

— Отвори уста и изплези език! — каза той.

Миранда се подчини и получи капка от най-отвратителната течност, която някога бе вкусвала. В известна степен напомняше вкуса на Дийкъновия чай, само дето бе далеч по-гадна. Докато преглъщаше, течността сякаш ставаше по-топла. По времето, когато се намираше в стомаха й, топлината бе обгърнала цялото тяло, прогонвайки мъглата от ума й.

— Готово. Докато ефектът все още е в сила, ще се чувстваш отново на себе си. Това ще ти даде достатъчно време да се нахраниш, без да се притесняваш от задавяне. След това искам да се наспиш. Още ден и ще си в състояние да си идеш сама — каза Ведесто, след което се обърна към Дийкън. — Обаче на теб ще са ти нужни поне два дни, защото просто не можеш да почиваш като добър пациент.

Миранда получи храна, която тя омете. Дийкън стоеше мълчаливо приведен, докато тя се хранеше. Девойката се огледа с временно прочистения си взор.

В един от ъглите, най-далече от вратата, спеше Лейн. Едва за втори път виждаше създанието да почива, при това отново не по негова воля. Не можа да не погледне на него по различен начин. Вече нямаше съмнение. Това бе докоснато от небесата създание. Би могъл да бъде спасителят на всички люде на континента, отървавайки ги веднъж завинаги от челюстите на войната. Само преди няколко години Миранда никога не би си представила такъв като него като Избран, но сега, когато познаваше уменията му, не можеше да си представи по-подходящ.

Скоро след като девойката се нахрани, прочистилата съзнанието й топлина избледня. Противно на волята си, Миранда отново потъна в сън. Той обаче не беше толкова дълбок. Споходиха я кратки видения. Видя Лейн, странното призовано създание и още три мъгливи силуета да стоят пред ликуващ град, приемайки благодарностите за края на войната, позволил на ратниците да се завърнат по домовете си. Сцената се повтори в различни вариации. Когато очите й се отвориха отново, девойката бе убедена, че видението трябва да бъде реализирано, каквото и да й струва. Сега краят на войната бе напълно достижим, на всяка цена трябваше да се погрижи.

Потвърждавайки думите на белия магьосник, Миранда можеше да се изправи. От Мин нямаше и следа, а леглото на Лейн бе празно. Дийкън все още спеше, а когато девойката попита Ведесто за малтропа, той изглеждаше разтревожен от опразненото ложе, макар да не трябваше да представлява изненада, че Лейн се е измъкнал преждевременно.

Но след като новините за същността му се бяха разпространили, несъмнено щеше да е лесен за намиране. Трябваше само да последва най-голямата тълпа. Или пък не. След като официално бе освободена от грижите на Ведесто, Миранда откри, че хората в селото, голяма част от тях все още изтощени от церемонията, не знаеха за измъкването на малтропа от лечебницата. Девойката бързо се отправи към колибата му в половината на бойците. Откри го приседнал в простоватия му дом, облегнал гръб на стената. Мин се бе свила върху кръстосаните му нозе.

— Изненадана съм, че не си наобиколен от доброжелатели и почитатели — рече Миранда.

— Ценя уединението си. Тукашните хора ценят границите.

— Знаеш, че вече не можеш да го загърбиш. Ти си един от Избраните. Не е просто теория. Двамата с теб видяхме доказателството.

— Така изглежда — спокойно отвърна малтропът.

— Предполагам скоро ще напуснеш това място, за да изпълниш дълга си към света.

— Свободна си да предполагаш всичко.

Миранда застина.

— Възнамеряваш да спреш войната, нали? — попита тя.

— Това един от въпросите ли е?

Разполагаше само с два, а имаше малка надежда в скоро време да се сдобие с нови. Но този си струваше.

— Да! — отговори девойката.

— Твърдо не.

— Какво?! Не говориш сериозно! Лейн, това е ориста ти! С тази цел си роден! Дължиш го на света!