— Още не съм приключил със събирането на дълга, който светът трябва да ми предостави. Разчитам на омраза и ненавист, както и на дълбоко вкоренената жажда да бъде видяна нечия друга смърт. Подобни чувства не изобилстват по време на мир. Войната ми осигурява прехрана.
Миранда се задушаваше от гняв. Усещаше как надеждата за край се изнизва, защото това късогледо, алчно, безсърдечно нещо, седнало пред нея, отказваше да използва дадената му сила за единствената правилна цел. Ръцете й трепереха, очите й се наляха със сълзи. Поставката с тренировъчните мечове стоеше до стената. Миранда сграбчи оръжието си и го издигна потръпваща.
— Навън, веднага! — нареди тя.
— В момента не съм готов да те обучавам. Още не е привечер.
— Мътните да те вземат, Лейн, ако нямаш намерение да изпълниш дълга си към света, удръж обещанието си към мен! Изправи се! — изкрещя тя.
Мин, разбудена от лек сън при влизането на Миранда, гледаше в приятна дрямка. Когато момичето започна да изрича груби думи, дракончето бързо се отърси. Лейн взе тренировъчния си меч и се изправи на крака. Двамата напуснаха колибата, съпровождани от притеснения поглед на Мин. Тя усещаше, че в този бой щеше да има нещо различно.
Миранда далеч не беше в най-добрата си форма. Едва си бе възвърнала силата да върви. Нямаше да може да се сражава по обичайния си начин, а дори и той не бе в състояние да реализира желаното отмъщение. Нямаше значение. Не можеше да контролира действията си. Лейн бе останал по-дълго от нея, а той не бе свикнал с умствената умора, която за нея вече бе нещо обичайно. Може би поне този път везните щяха да са наклонени в нейна полза.
Първите удари бяха разменени. Миранда не бе била толкова бавна и тромава от седмици. Бързината на Лейн също не беше предишната, а за пръв път движенията му бяха далеч от плавни. Но пак успяваше да издига оръжие, за да блокира всеки опит. Разпалвайки допълнително гнева си, Миранда стана по-невнимателна. Скоро обръщаше внимание единствено на атаката. Лейн й нанасяше удари по ребрата и краката, но в ума й болката нямаше значение. С решението да изостави призванието си и да позволи на войната да продължи бе сторил много повече, отколкото изобщо можеше да се надява да я нарани с оръжие.
Миранда влагаше всяка частица от силата си в атаките. Заради умора или лоша концентрация, малтропът ги блокираше със закъснение. Тогава дойде моментът. Миранда отстъпи крачка встрани, избягвайки мощен замах от страна на Лейн. Силата на атаката го накара да изгуби равновесие. Това бе шансът й. Времето сякаш спря. Оръжието й бе готово, а неговото — не. Още преди да е успяла да помисли, девойката вече бе нанесла удар. Със сила, чиято мащабност можеше да бъде породена единствено от гняв, оръжието на Миранда блъсна брадичката на Лейн с отвратителен пукот.
Времето отново се втурна. Силата на удара разтърси малтропа. Лицето му се изви, но тялото му остана непоклатимо. Миранда изпусна оръжието си и застина, шокирана от стореното. Жал моментално замени омразата в сърцето й. Искаше да изтърчи при него, да види дали не е наранен. Но част от нея я задържаше, страхувайки се от последиците. Мин скочи между двамата, болката на предателство изпълнила очите й. Лейн извърна лика си. Лицето му носеше същото каменно изражение, но погледът му говореше дълбоко. Почит, гордост, може би малко съжаление, но гняв нямаше. Капка кръв се спускаше от ъгълчето на устата му, обагряйки кремавата козина.
— Ако това бе истинско острие, щях да съм мъртъв. Научила си всичко, което имах да ти преподам. Когато дойде при мен, не искаше да прободеш ръката ми за едничка капчица кръв — каза той, изплювайки един окървавен зъб на земята. — Сега си в състояние да отнемеш живота ми. Огънят се е разгорял. Ти си истински воин. Останалото ще се появи с времето.
Той коленичи и взе зъба.
— Вземи! — каза той, пристъпвайки около Мин, за да го постави в ръката на Миранда. — Запази го. Нека ти напомня за деня, в който си доказала, че по нищо не ми отстъпваш… и че не си по-добра.
Дълго време Миранда се взира в окървавената кост. Лейн се върна в колибата си, оставяйки я насаме с мислите й. Очите й се преместиха върху тренировъчния меч, чийто връх бе окървавен. От гледката й прилоша. Мин се бе отпуснала на земята, раздираната й душа ясно видима в погледа й. Момичето не можа да понесе въпросителния взор и се извърна, отправяйки се бавно към колибата си.
Връщането й отне много време. Разстоянието не бе голямо, но тежестта на изреченото и извършеното я притискаше почти непоносимо. Опита се да си припомни гнева, да си припомни, че стореното бе оправдано. Не помогна. Докато вървеше, бавно започна да усеща ударите, които бе понесла в бесния стремеж да атакува. Умът й бе прекалено изтощен, за да ги излекува сама. Можеше да се отправи при делителите, но дълбоко в себе си знаеше, че си заслужава полученото. Фактът, че се бе превърнала в точно каквото мразеше, оправдаваше всяка рана.