Две възрастни жени стояха на улицата, обсъждайки най-пресните новини от фронта. Нищо необичайно, в тези времена бе почти невъзможно да бъде дочут разговор на различна тема. Изглежда военното щастие се бе усмихнало на Северното съглашение. След три дълги, кръвопролитни дни, войниците на Съглашението бяха успели да си отвоюват същото парче земя, от което бяха започнали. Цената на това равновесие бяха половината войници в околността. Сама по себе си, тази история в никакъв случай не бе забележителна. Далеч по-запомнящ се ден би бил такъв без военни събития. Различното в случая беше, че тресорската армия бе изгубила дори повече хора.
Двете жени бяха се кискали и надували от гордост, всяка на свой ред разказваща преувеличени приказки за най-близкия воюващ роднина.
— Мойто момче обеща да утрепе три от ония свини само заради мене! — бе казала едната. Другата пък се бе похвалила, че и четирите й деца отправили същото обещание. Именно по време на тези реплики Миранда бе допуснала грешката.
— Всички тези животи… на вятъра! — с тъга бе рекла тя.
На вятъра! Детето ти да умре за каузата — това бе най-голямата чест, на която една майка можеше да се надява. Такива възвишени дела да се определят като безполезни бе равнозначно на предателство. Как се осмелява тази бродеща жена да говори зле за войната! Войната вече не беше битка между две земи, а се бе превърнала в начин на живот. И на онези, които се противопоставяха на свещената традиция на благородната битка, не се гледаше с добро око. Непредпазливите думи — на вятъра — като нищо можеше да докарат гибелта й. Заради тях не бе напълнила нито стомах, нито раница. И още по-лошо, заради тях привидно услужлив мъж я бе запратил в тази замразена пустош, твърдейки, че това бил пряк път към най-близкия град.
Миранда отново поклати глава. Ето един урок, който така и не можеше да усвои. Лъжите биваха изречени с усмивка. Сега се намираше на не по-малко от ден път от сродни човешки създания. Студът засилваше хватката си върху леденото поле с всеки един момент. След някъде около час и последното сияние на слънцето щеше да избяга от небето, отнасяйки със себе си и незначителната топлинка, която се опитваше да хвърля. Денем студът бе непоносим, ала нощите не можеха да бъдат преживени. Гъстите облаци не само щяха да се погрижат за непрогледен мрак, но и обещаваха скорошен снеговалеж. Трябваше да намери нещо по-добро от тънкото лятно одеяло, а не можеше да си позволи палатка — а дори и да имаше парите, нямаше да може да я носи. Искаше ли да доживее утрото, трябваше да запали огън.
Уви, наоколо имаше само три типа терен — обширни, безлесни поля, гъсти, страховити гори, скалисти, непроходими планини. В момента се намираше в първия — пуста равнина, където никакви растения не спираха погледа — само редки стръкчета трева и тук-таме упорити лишеи. И от двете нямаше да излезе хубав огън, само пушек и пепел. Неспирно оглеждаше хоризонта в търсене на дърво, храст, каквото и да е. След като не откри нищо, тя се приготви да нощува, оставяйки се на надеждата.
Тъкмо когато спираше, последните лъчи на залязващото слънце откриха пролука в облаците и пурпурното им сияние полетя на изток. След като присви очи, а сетне и ги потърка, накрая премигна, но проблясъкът в далечината си остана, Миранда прецени, че съзираното от нея е истина — каквото и да беше то.
— Вероятно нищо — рече тя. Хвърли поглед към посоката, в която бе дошла, сетне в тази, в която се движеше. — Което е по-добре от останалите посоки, тъй като в тях със сигурност няма нищо.
За да убие времето, докато се приближаваше към тайнствения обект, и за да се разсее ума си от доста незавидната позиция, в която се намираше, Миранда позволяваше на въображението си да я забавлява с предположения относно вероятната му натура.
— Лъскаво… сигурно е огледало. Може би керван номади са минали и са изпуснали част от стоката си. А може и да е бижу. Дузина или стотина бижута. И злато. Кралски откуп, оставен тук от дързък крадец, спокоен, че никой няма да намери съкровището в тази пустош. Ха, голям късмет ще имам тогава! Да открия куп скъпоценности, когато повече от всичко се нуждая от куп дърва.
В предположения и съответните им обяснения времето премина бързо. Още не бе достигнала обекта, когато лъчите на слънцето се скриха, лишавайки я от водилото я досега отражение. Усещането й за посока бе почти безгрешно — късмет, тъй като вече само на въпросния усет можеше да разчита. Обагрените от залез облаци пропускаха малко светлина, но спускащата се нощ донесе непрогледна тъма. Нито луната, нито звездите можеха да се надяват да пробият плътната сива завеса на облаците. Ала нощта нямаше да се отличава от друга. Дори и без да вижда звездите, опитният пътник не оставаше без ориентири.