В обгърналия я мрак тя буквално се препъна в търсеното. Имаше голяма грамада камъни, заобиколена от лепкава течност — въпреки студа, който бе замразил повечето неща. На места дочуваше под нозете си издрънчаване, когато стъпваше върху някакви метални пластини.
— Какво е станало тук? — запита тя, без да насочва въпроса си към някого конкретно. Още две стъпки — и проскърцващо изхрущяване, накарало сърцето й да подскочи. Замръзнало дърво. Явно бе попаднала на останките на лагер и сега бе стъпваше сред спасението си.
Коленичи край огнището и започна да отмахва ледената покривка, която рано или късно се оформяше върху всичко, оставено навън за достатъчно време. Не след дълго пепеливите остатъци от неотдавнашния огън бяха свободни. Съвсем сухи, по-подходящи дори и от прахан. Една искрица — и щеше да седи край пламъци. Ликуващата девойка измъкна огнивото си и слепешком подири една от металните пластини, в която едва не се бе препънала наблизо. Прокара кремъка по метала и след миг пред нея припламнаха въглени. Още няколко мига и огънят потегли по едно от овъглените парчета, заливайки я с благодатна топлина, същевременно изтръгвайки мястото от лапите на мрака.
Сега разполагаше с достатъчно светлина да види какво държи и тя погледна към парчето метал. Формата му бе странна, не бе достатъчно добре полирано, за да е отговорно за примамилия я тук блясък. От вътрешната страна откри няколко разкъсани каишки, прикрепени към него. Върху извитата външна част парчето имаше релефен символ, който й бе непознат. Приличаше на герб.
— Трябва да е парче броня — реши тя, оглеждайки метала за последен път.
Погрижила се пламъците да не угаснат, Миранда се изправи, за да изследва странното място, на което бе попаднала. Откри нещото, върху което едва не се бе препънала, и от което се бе отделила металната пластина. То наистина се оказа броня. Изглеждаше сериозно повредена и замръзнала в земята.
— Какво прави празна броня насред полето? — изрази учудването си на глас. Отговорът дойде бързо, предизвиквайки по гърба й тръпки, с които не можеше да се похвали и най-студеният вихър. Не беше празна.
Отстъпи бавно, изпускайки парчето, което държеше. Миранда мразеше смъртта повече от всичко, факт, който бе направил живота й много по-мъчителен от този на огрубелите селяни, които я ненавиждаха. Те съзираха смъртта не само като необходим елемент от живота, а и като полезен такъв, извор на слава, почит и чест. Върху един загинал войник изливаха наведнъж повече хвалби, отколкото бедният (или бедната) можеше да се надява да чуе през целия си живот. И това още повече отвращаваше Миранда.
Отстъпвайки от тялото, очите й се застрелкаха наоколо. Нещо улови паникьосания й взор и тя застина. Под заскрежен щит се подаваше парче груб кафяв плат. Раница! Живеещият по време на бран не можеше да не знае какво съдържат войнишките торби. Пари, вода — и най-важното — храна. Тялото трябва да беше на не повече от няколко дни. На този студ дажбите в раницата щяха да са се запазили.
Миранда можеше и да мрази смъртта, но ако близостта до труп можеше да спаси живота й, нямаше да се поколебае. Грабна малкото, което бе видимо от торбата и дръпна с все сила. Напразно. Раницата бе замръзнала в земята, притисната под тежкия щит. Ако искаше да освободи скъпоценното й съдържание, трябваше да намери нещо, с което да откъсне метала.
Очите на Миранда се плъзнаха по лагера. Със сигурност трябваше да има нещо, което да влезе в работа, но какво? Нагръдникът на трупа? Отчасти бе отчупен, ала самата мисъл да съблече част от бронята на падналия войник предизвикваше гадене. И все пак не достатъчно, за да надвие глозгащия я отвътре глад. Неохотно обви безчувствени от студа пръсти около замръзналия метал и дръпна, влагайки цялата си тежест. След три неуспешни опита срита ядосано бронята, другият й крак се подхлъзна. Миранда изгуби равновесие и се строполи на земята, хласвайки глава в нещо далеч по-твърдо от лед.
Ударът я замая. Извъртайки се на колене, девойката ядосано се строполи на земята. Храната, която щеше да й предостави още един ден живот, бе само на инчове — а не можеше да я вземе. Усещането бе влудяващо. Потърка ударената си глава и замъглените й очи подириха виновника за удара. Сиянието на огъня играеше върху много лъскава — почти до блясък — повърхност. Още преди зрението й да се фокусира, тя разбра, че това бе нещото, довело я тук.