Выбрать главу

Благодарение на утринната светлина, изпълнила полето, най-сетне можеше да огледа по-обстойно лагера, на който се бе натъкнала. Мястото бе покрито с няколко инча сняг, което другаде би се сметнало за ужасна буря, но в земите на Северното съглашение не се смяташе за нищо сериозно. Закрачи сред стигащите до глезените преспи, изследвайки околността.

Сметнатото в мрака за каменна грамада сега разкриваше истинската си същина. Макар и покрита със сняг, могилата имаше непогрешимата форма на животно. Несъмнено дракон, въпреки че туловището му бе по-едро от това, което тя си бе представяла. Нямаше никакво намерение да проверява правотата на догадките си, особено когато това означаваше да пристъпи сред черната течност, обагрила снега около поваленото създание. Твърде рядка, за да е катран, твърде черна, за да е кръв.

— Е, вие сте го убили и то е убило вас — рече Миранда, поглеждайки към падналия войник, чиито очертания едва се различаваха сред снега. Погледна към дракона. — Това се отнася и за теб. Но защо сте били тук? Драконът е свободен да върви, където си иска, но това място е ужасно далеч от фронта и за двете воюващи страни.

Тя коленичи и обърса снега от щита. Последният стоеше почти вертикално забит след снощното изтръгване. Миранда очакваше да открие емблемата на Северното съглашение или тази на Тресор. Наместо това откри същия семпъл герб, който бе видяла върху меча и бронята. Приличаше на изчистено, извито B със закръглена долна част, а може би двойка вълни. Над всичко това имаше връх.

— Значи не си нито от севера, нито от юга. Ето защо си в това забравено от боговете място. Част от същата самотна каста като мен. Неподкрепящ Вечната бран. Отказващ да вземеш, която и да е страна. Хей, трябва да смяташ за лично постижение факта, че си съумял да бъдеш убит от нещо различно от разгневена тълпа. Зная, че това не е утеха, но твоята гибел предотврати моята смърт. Искрено ти благодаря и се надявам това да бъде взето предвид при преценката ти в отвъдното. Благодаря ти за храната, подслона… и меча.

Не бе възнамерявала да взема оръжието, но дори и тя не можа да устои на такова съкровище. И най-коварният купувач ще бъде принуден да й даде значителна сума, а бе доста малко вероятно да открие друг тип. Изобщо не й бе минавало през ума, че ще може да получи истинската му стойност. Съвременните продавачи почти не отстъпваха по кръвожадност на войниците — преживяването бе трудно. И все пак, предмет с подобна ценност щеше да й предостави достатъчно пари за кон, палатка, храна и евентуално по-подходящи са сезона одежди.

Уви меча в одеялото и закуси с част от поомекналите сухари. След това пренесе храната, както и водата и тежкото одеяло, от войнишката раница в своята собствена. Ако само палатката бе по-малка — или Миранда по-силна — щеше да я вземе със себе си, ала предстоящите дни крачене щяха да бъдат достатъчно затруднени от новонатъпканата раница и без тежко платнище с дървени колове. Когато всичко бе готово, Миранда отново пое на път.

* * *

Учудващо беше с колко енергия бяха изпълнили тялото й хубавата храна и здравият сън. Вървеше два пъти по-бързо в сравнение с изнурената крачка от вчера. Опитното й око и облаците над главата й я уведомиха, че минава пладне, когато най-сетне зърна нещо на хоризонта. Постройка с кула. Църква. Гледката докара усмивка на устните й. Случвало се бе навсякъде да й отказват подслон, но в храмовете — никога.

Ускорявайки крачка, тя достигна до вратата на малката постройка и надникна вътре. Нито една от пейките не бе заета, нямаше запалени свещи. Единствената светлина се процеждаше от зацапания прозорец.

— Ехо? — викна Миранда.

— В свещеническата одая — долетя отговор.

Миранда пое сред мрачната пътека и на стената вляво от амвона откри врата.

— Мога ли да вляза? — запита тя.

— Разбира се, всички са добре дошли — отвърна любезният глас.

Миранда отвори. Посрещна я оранжевото сияние на камината, танцуващо из инак неосветената стая. Голям, удобен фотьойл стоеше с гръб към вратата. С изключение на този мебел, стаята бе почти празна. Стените бяха голи, никаква картина не нарушаваше еднообразието на дъските. В средата на стаята имаше маса и стол, очакващи следващото блюдо. Ъгълът криеше безупречно оправен креват, с грубо сиво одеяло и една възглавница. Скромен скрин и шкаф слагаха край на мебелировката.