— Какво те води насам? — запита свещеникът.
— Помислих си, че ще мога да се сгрея, преди да продължа пътя си — каза Миранда.
— Винаги се радвам да споделя предоставеното ми от небесата — рече той, без да се надига.
— Благодарна съм. Ако не намираш питането ми за грубо, защо държиш толкова тъмно? — попита девойката, докато прекрачваше прага на любезния домакин.
— Нямам голяма полза от светлината — отвърна свещеникът.
Когато бе достатъчно близо, за да види лицето му, отговорът на въпроса й стана ясен. Изглеждаше добродушен, облечен в скромно черно расо. Стар, но не грохнал, имаше остатъци бяла коса над мъдрото си лице, а самото то бе внимателно обръснато. Най-забележителна бе превръзката върху очите му. Миранда имаше смътно усещане, че го е виждала и преди.
— О, извинявам се много — рече тя, закривайки уста с длан. — Ти си сляп!
— Няма за какво да се притесняваш. Вината не е твоя — рече той.
— Как се случи?
— Духовникът не трябва да товари останалите със своите проблеми, а да помага в облекчаването на техните.
Гласът му бе ясен, силен, дълбок и властен. Излъчваше мъдрост и авторитет. Отпи нещо от пръстена чаша и прочисти гърло, преди да продължи.
— Ще желаеш ли чай, скъпа? — запита той, повдигайки чаша.
— О, не бих искала да те притеснявам с това — рече Миранда.
— Изобщо не ме притесняваш! — духовникът се надигна бавно от фотьойла си.
— Моля те, нека аз…
— Глупости, глупости, сядай. Ти си мой гост. А и ако стоиш на пътя ми, може да се объркам и да се изгубя в собствения си дом — увери я той.
Миранда седна и загледа как свещеникът отива до шкафа и прокарва пръсти, докато не открие нужната кутия. Удивително бе колко плавни бяха действията му. След нула време поставяше чаша на масата и се отправяше към креслото си. Миранда плъзна чашата към себе си, хващайки я с две ръце, за да се стопли.
— Удивително! — отбеляза девойката.
— О, да. От всички краища на кралството идват да видят как си правя чай — рече развеселено слепецът.
— Имах предвид, че винаги съм смятала загубата на зрение за причинител на необратима безпомощност.
— Все още имам четири сетива. Ръката без палец пак е ръка.
— Но не можеш да броиш до десет.
— Можеш, стига да помниш как — бързо отвърна свещеникът. — Но защо говорим за мен? Тук съм от години. Ти си новодошлата, нали?
— Какво желаеш да чуеш? — запита Миранда.
— Не бих имал против да чуя описание. Ушите ми не могат да ми кажат всичко. По гласа ти мога да определя височината ти, по проскърцването на стола — телосложението, но колкото и да се опитвам, още не съм открил начин да чуя цвета на косата.
— Добре тогава. Имам дълга червена коса и кафяви очи. Дрехите ми са сиви — посрамено каза тя.
— И съм убеден, че си не по-малко чаровна от гласа си.
Миранда се изчерви.
— А как се казваш? — запита свещеникът.
— Миранда Селесте. А ти?
— Наричай ме отче. Е, накъде си се запътила?
— На север — отговори девойката.
— Северозапад или североизток?
— Просто на север — отвърна тя, притеснена от въпросите, които неизбежно щяха да последват.
— На север оттук има само тундра в продължение на много мили.
— Зная — мрачно отговори момичето.
— Само изключителна самоувереност или изключително лоши напътствия биха накарали човек да върви през тази пустош. Не искам да те обидя, но съм склонен да повярвам, че в твоя случай е второто.
— Не, не. Аз просто… сбърках. Запитах за най-краткия път към Ренак и бях пратена насам — обясни тя, надявайки се свещеникът да не разпитва допълнително. Историята й и без това звучеше подозрително. Истината щеше да открие причината за прогонването й, а Миранда искаше да предостави на краката си шанс поне да спрат да треперят, преди отново да бъде прогонена сред студа.
— Е, това със сигурност обяснява нещата. Но повече конфликтност нямаше да навреди. Най-добрите приказки винаги изобилстват от сблъсъци. Същината на драмата, знаеш — рече свещеникът, очевидно наясно, че Миранда крие нещо.