— Какво? Как разбра, че лъжа? — запита тя, когато осъзна целта на коментара му.
— Заслушай се достатъчно напрегнато и ще започнеш да чуваш повече от това, което хората изричат. Ще кажеш ли истината — или поне по-интересна история?
— Исках да узная как да стигна до съседния град. Това бе истина. Ала бях умишлено подведена.
— Защо му е на някого да прави това? Можела си да умреш там! — зачуди се слепецът.
— Бях… нежелана — каза тя, предпазливо танцувайки около ключовата информация, която можеше да й коства гостоприемството на домакина.
— Трябва ли да питам, или ще ми спестиш усилието? — запита духовникът, явно дирейки липсващото знание.
Миранда въздъхна тежко. Нямаше как. Просто не можеше да излъже свят човек.
— Проявих симпатия към загиналите в битка… и към двете страни. И от този миг никой там не възнамеряваше да ми помага. Когато накрая намерих човек, който пожела да говори с мен, попитах го за насоки и той ме упъти през полето, уверявайки ме, че това е най-прекият път.
— Съчувственик — студено каза той. — Разбираемо е защо си била пратена по такъв маршрут.
— Ще напусна, не искам да… — поде Миранда, надигайки се от стола.
— Не, остани. Аз съм духовен човек и мое призвание е да проявявам състрадание. Ще изслушам изповедта ти и ще надзиравам покаянието ти — изрече свещеникът, като зле прикриваше ненавистта си.
— Ще вървя, вече ти причиних достатъчно проблеми — обяви тя, вдигайки раницата, която съвсем непринудено се бе спуснала на пода. Пое към вратата.
— Млада госпожице, за да бъде грехът ти опростен, трябва да се покаеш! — настоя той.
Миранда застина. Извърна се обратно към духовника.
— Опростен? Грях?
Думите му бяха разръчкали мисли, които отдавна бе смятала за забравени. Тъй като вече бе изгубила шанса да се подслони, можеше поне да облекчи ума си.
— Няма да се извинявам за нещо, за което в сърцето си зная, че е правилно! — викна тя.
— Симпатизираш на тресорите. Това са хора, които искат да избият сънародниците ти. Всяка състрадателна мисъл към тях е нож, забит в братски гръб.
— Нима не разбираш? Някъде от другата страна на бойната ЛИНИЯ друг свещеник произнася същата реч към човек, пролял сълзи за съглашенската армия. Всеки изгубен живот е трагедия. Не ме интересува как или защо! — каза тя, давайки глас на отдавна потискани чувства.
— Позволим ли колебания да подкопаят увереността ни, ще бъдем победени! Днес ти хабиш мисли за враговете. Утре отравяш съзнанието на друг. Не след дълго не ще са останали хора с волята за борба! — рече свещеникът, повтаряйки познатите до болка идеи, които Миранда бе слушала през целия си живот.
— Поне тогава войната ще свърши. Ще сложа край на това кръвопролитие, каквото и да ми струва. Достатъчно животи са били прахосани.
— Дори и ако ти струва свободата? Твоята и тази на всички хора в Северните кралства?
— Свобода? Каква свобода имаме? Разполагаме с два избора — да се присъединим към войската или да бягаме от нея. Присъединиш ли се, ще се молиш всеки ден да оцелееш достатъчно дълго, та да може и на утрешния ден пак да отправяш молитви. Молиш се да се случи невъзможното, да доживееш да видиш как децата ти маршируват към същата съдба, докато през остатъка от живота си се мъчиш да измиеш кръвта от ръцете си. А ако мисълта да хвърлиш тялото си в пламъците на войната е немислима, тогава трябва да живееш като мен. Беглец, чергар. Познат никому, мразен от всекиго. Какво по-лошо от това могат да ни причинят тресорите? Що за съдба е по-лоша?
— Приказки като тези ще ни костват победата — просъска свещеникът.
— Победа?! Във войната няма победа. Войната отнема всичко и не дава нищо. Ще ми се думите ми в действителност да бяха толкова влиятелни, колкото ги изкарваш. Бяха ли, щях да крещя до прегракване, нямаше да мигна, докато думите ми не отровеха мислите на всички, които притежават уши — но неумолимата истина е, че нищо, което кажа или направя, няма да има и най-малкото влияние върху тази проклета война. Аз съм нищо! Сянка! Шепот! Отхвърлена и забравена!
Сърцето й биеше бясно, сълзи замъгляваха очите й. С трепереща ръка остави чашата върху масата. По време на разгорещената си реч бе съумяла да залее себе си и значителна част от стаята. Превръзката върху ръката й бе напоена, което отново разпали позабравената болка.
— Много съжалявам за поведението си и за неудобствата, които може да съм ти причинила, но не съжалявам за мислите и чувствата, които настоятелно определяш за греховни. Сега ще те оставям, преди да съм извършила нещо достойно за съжаление — продължи Миранда, отново овладявайки емоции.