— На твое място щях да свия наляво край пътепоказателя, който ще откриеш отвън — рече свещеникът. — Хората в Ренак са свестни, родолюбиви граждани. Узнаят ли заблудените ти убеждения, съмнявам се, че ще поверят гибелта ти на заледено поле. На изток се намира Крайдол. Само отрепки и дезертьори. Току-виж си намериш сродна душа, споделяща богохулните ти възгледи.
Последните думи долетяха отвъд затръшната врата. Миранда вървеше с бързи, целенасочени крачки. Никакво намерение нямаше да остава в това място. Навън студеният вятър сякаш я зашлеви по лицето. Бе станало дори по-студено от времето, когато бе подирила подслон само преди минути. Петната горещ чай се вледениха при първия допир на хапещия мраз. Обгърнатото в пара момиче стисна зъби и се приведе. Не спираше да се удивлява как вятърът неизменно съумяваше да духа в лицето й — без значение в коя посока се обърнеше. Като че някой отгоре си играеше с нея, проверявайки колко мъчения може да понесе, преди да се пречупи. Миранда изви очи към небето.
— Ще трябва да се постараеш доста повече! — увери тя невидимия си мъчител.
Не след дълго откри и въпросната табела, за която говореше свещеникът. Ренак на запад, Крайдол на изток. И двата града на десет мили. Няколко часа пеш. Несъмнено дълъг преход, но щеше да върви по път, така че можеше да стигне преди здрачаване. Дори може да намери място в някоя кръчма, преди масите да се изпълнят. Но в кой град да иде? Колебливо пое на изток.
Вървейки, тя размишляваше над избора си. Съветът на човек, който бе знаел за възгледите й относно войната, едва не бе причинил смъртта й. А сега правеше същата грешка.
Баща й би се навъсил. Мислите й се насочиха към него. За последно бе виждала лика му дори по-отдавна от майчиния. Трябваше да се напрегне, за да си припомни чертите му. Войник, връщащ се у дома за не повече от няколко седмици, преди службата отново да го призове. Но пак бе намерил време да й предаде някои от най-ценните уроци. Макар да бе на не повече от шест, когато за последно бе говорила с него, той се бе погрижил тя да притежава известна представа за характера на реалността. Разказваше й истории за приключенията си, неизменно завършващи с наставление. Бе я научил да обръща внимание и да се учи от грешките си.
Прогони спомените с тръсване на глава. Тези дни бяха минало, твърде болезнени за припомняне.
Възползвайки се от оформилата се празнина, вбесяващите думи на свещеника бързо изникнаха в ума й. Миранда отново разтърси коси. Трябваше й нещо, което да отдалечи мислите й от гнева и болката.
— Тъй значи, Крайдол и Ренак. На еднакво разстояние от църквата. Кои други от посетените от мен градове споделяха църква? Лукаст и Мърток… Скел и Марна… — замисли се на глас тя.
Скриви лице в гримаса, тъй като това не се оказа достатъчно да прокуди свещеническите думи от главата си.
— Крайдол! — насили ума си Миранда. — Откъде ли е дошло името? Дали се намира край дол?
Продължи да насочва ума си върху тази и други удобно безполезни теми и през остатъка на самотното, мразовито пътуване. По времето, когато се намираше в мрачната, опушена крайдолска кръчма, вече бе изчерпала и последните безсмислици. Табелката над вратата оповестяваше мястото като „Гущеровият бокал“ — име, с което й се щеше да бе разполагала по време на пътуването насам, за да размишлява над него. Със сигурност щеше да запълни поне няколко минути. Уханието на печено месо и изкусителното кълколене на наливано вино твърдо изложиха на дневен ред празния й стомах.
Масите в шумното помещение бяха отчасти запълнени. Докато диреше място за сядане, Миранда усещаше очи да се взират в нея на свой ред. Погледът й премина лицата на поне дузина млади мъже, които бяха прекалено здрави и млади, за да не присъстват на фронтовата линия. Явно всеки от тях бе открил някакъв начин — очевидно непочтен — за да избегне задължителната служба. И сега пиеха и се смееха тук, клеймосвани като престъпници заради това, че са избрали да живеят. Сред колекцията лица се открояваше една подозрителна на вид фигура, седяща в един от мрачните ъгли, все още обгърната в сиво наметало. Почти всеки от присъстващите носеше подобен плащ — раздавани безплатно от краля като знак на благоволение към унизените маси.