Хвърли продължителен поглед на пазача и каза:
– Идея си нямаш.
Онзи се изсмя и им махна да продължат по пътя си.
Изтощението я надвиваше, а Николай още потрепваше леко след трансформацията. Би било толкова лесно просто да затвори очи, да отпусне глава на гърдите му и да се предаде на лъжливото усещане за покой. Но цената би била твърде висока.
– Рано или късно ще се разбере за чудовището – каза тя. – Опитите ни да намерим някакво лечение удрят на камък. Ожени се. Създай съюз. И наследник. Бетонирай трона си и бъдещето на Равка.
– Ще го направя – каза уморено той. – Всичко това. Но не тази нощ. Хайде тази нощ да се престорим на хора, които са женени отдавна.
Ако друг мъж ѝ беше казал такова нещо, Зоя щеше да го зашлеви на мига. Добре де, или това, или би го отвела за няколко часа в леглото си.
– И какво правят хората, които са женени отдавна?
– Ами ще се лъжем. Приятна игра, не мислиш ли? Хайде, съпруго. Кажи ми, че съм красавец, който никога няма да остарее и ще умре с всичките си зъби в устата. Ама така, че да го повярвам.
– Няма.
– Разбирам. Актьорството не ти се удава.
Зоя знаеше, че я дразни нарочно, но въпреки това настръхна.
– Откъде знаеш? Може пък списъкът с талантите ми да е толкова дълъг, че още не си стигнал до края.
– Ами, давай тогава, Назяленска.
– Скъпи ми съпруже – подхвана тя с глас, сладък като мед, – знаеш ли, че жените в моето семейство четат бъдещето по звездите?
Той се засмя.
– Не, не знаех.
– О, да. И аз видях съдбата ти на небето. Ще станеш стар и дебел, обаче ще си щастлив, ще ти се народят куп невъзпитани деца, а бъдещите поколения песни за теб ще пеят.
– Много убедително – кимна той. – Бива те в тази игра. – Проточи се дълго мълчание, нарушавано само от дрънченето на колелата. – А сега ми кажи, че ще намерим изход. Че всичко ще се нареди.
Тонът му беше весел и шеговит, но Зоя го познаваше добре.
– Всичко ще се нареди – каза тя възможно най-убедително. – Ще разрешим този проблем като всички други преди него. – Вдигна глава да го погледне. Очите му бяха затворени, бръчка на тревога загрозяваше челото му. – Вярваш ли ми?
– Да.
Измъкна се от скута му и подръпна дрехите си. Безобидните лъжи бяха неизбежни, а дори и необходими навярно, между съпруг и съпруга. И вредни между един цар и военачалника на неговата армия.
– Виждаш ли? – каза Зоя. – Теб също те бива в тази игра.
3
Нина
НИНА СТИСКАШЕ НОЖА и се опитваше да не гледа към клането наоколо. Вместо това сведе поглед към поредното тяло, проснато безпомощно пред нея.
– Съжалявам, приятелче – измърмори тя на фйердански, заби ножа си в корема на рибата, изтегли го към главата, после награби в шепа влажните розови вътрешности и ги метна на оклепаните дъски, откъдето по-късно щяха да ги почистят с маркуч. Почистената риба замина в голямото ведро отляво да чака инспекция и после да я отнесат с дружките ѝ за опаковане. Или осоляване. Или мариноване. Нина всъщност нямаше представа какво се случва с рибата, не че ѝ пукаше особено. Вече две седмици превиваше гръб в тази манифактура за консервиране над пристанище Елинг и повече никога в живота си нямаше да хапне нещо с люспи и перки.
„Само си се представи в топла вана с купичка карамелки.“ Или пък просто ще напълни въображаемата вана с карамел и ще го удари през просото. Току-виж излязло на мода. Карамелени вани и изтъркване с вафли.
Нина поклати глава. Това място бавно, но сигурно я побъркваше. Ръцете ѝ бяха червени, отекли и целите в порязвания, защото си служеше с ножа за филетиране като първия човек. Нищо не можеше да махне вонята на риба от косата ѝ, а гърбът я болеше зверски, защото по цял ден, от зори до здрач, в слънце и дъжд, стоеше права пред манифактурата на милостта на стихиите, защитена от нищо и никакъв тенекиен навес. Но във Фйерда неомъжените жени трудно си намираха работа, така че Нина – под името Мила Яндерсдат – беше приела тази, без да се замисля. Работата беше отвратителна, но осигуряваше лесен контакт с местната ѝ връзка, а мястото сред ведрата с риба ѝ даваше отличен изглед към пазачите, патрулиращи на пристанището.
Този ден бяха много, полазили бяха доковете в сините си униформи. Местните им викаха калфиск – сепии, – защото си вряха пипалата във всичко. Елинг се намираше там, където река Стелге пресичаше Исенвее и беше едно от малкото пристанища по скалистото северозападно крайбрежие на Фйерда, където можеха да влизат големи кораби. Пристанищното градче беше известно с две неща – риба и контрабанда. Контрабанда и риба – треска и скалария, сьомга и есетра от крайречните градове на изток, бяла риба и сребриста кралска скумрия от морето.