Нина почука на страничната врата и след миг тя се отвори широко. Адрик я вкара вътре, мрачното му лице – бледо под луничките. Не беше никак грозен, но приличаше на топяща се свещ заради постоянно умърлушената си физиономия. Очите на Нина се насълзиха моментално.
– Да, да, знам – каза унило Адрик. – Елинг. Ако не те убие студът, ще те убие миризмата.
– Не мирише на риба. Направо очите ми горят.
– Вар. Бурета с вар. Явно съхраняват рибата в нея. Местен деликатес.
Нина сякаш чуваше възмущението на Матиас в главата си. „Много е вкусно! Сервираме го върху препечена филийка.“ Светци, колко ѝ липсваше! Липсата му беше като кукичка, забита в сърцето ѝ. Болката присъстваше неизменно, но в мигове като този Нина имаше чувството, че някой е хванал жилото и дърпа ли, дърпа.
Пое си дълбоко дъх. Матиас би искал от нея да се съсредоточи върху мисията.
– Тук ли са?
– Да. Но има проблем.
Наистина ѝ се беше сторило, че Адрик изглежда по-унил от обичайното. А това беше достатъчно красноречиво само по себе си.
Най-напред видя Леони, приведена над стъкмено от сандъци бюро до редица резервоари и с фенер до лакътя. Иначе ведрото ѝ лице сега се беше изопнало в решителна физиономия. Къдравата ѝ коса беше сплетена по земски, а тъмнокафявата ѝ кожа лъщеше от пот. Чантата ѝ стоеше отворена на пода до нея – шишенца с мастило и пигменти на прах, свитъци хартия и пергамент. Но в това нямаше смисъл. Документите за излизане от страната трябваше да са готови отдавна.
А после очите ѝ се нагодиха към сумрака и Нина разбра какво става: в сенките се гушеха хора – брадат мъж със сиво палто и старец с гъста бяла коса. Две момченца надничаха уплашено иззад тях. Четирима бежанци. А трябваше да са седем.
Леони вдигна поглед към Нина, после се усмихна топло на изпадналите в беда гришани.
– Тя е приятелка. Не се бойте.
Не пролича да са се успокоили особено.
– Яорманен енд денам данне няскеле – каза Нина, традиционния фйердански поздрав към пътници. „Добре сте дошли да изчакате бурята.“ Не беше съвсем подходящо за тяхната ситуация, но по-добро не можа да измисли. Двамата мъже сякаш се отпуснаха малко, но децата все така изглеждаха ужасени.
– Граннем енд керйенинг гранте ют онтер келхолм – отвърна старецът, пак според традициите. „Нося единствено благодарност в дома ви.“ Нина се надяваше да е вярно – но Равка не се нуждаеше от благодарност, а от още Гриша. Имаше нужда от войници. Можеше да си представи как ще реагира Зоя при вида на тези новобранци.
– Другите трима къде са? – обърна се тя към Адрик.
– Не са се появили на срещата.
– Заловени?
– Вероятно.
– Или са се отказали – каза Леони и отвори шишенце с нещо синьо. Винаги успяваше да погледне ситуацията от добрата страна, дори такава да не съществуваше. – Не е лесно да зарежеш предишния си живот.
– Напротив, лесно е, ако животът ти вони на риба и отчаяние – изсумтя Адрик.
– Документите за излизане от страната? – обърна се Нина към Леони с тих глас.
– Правя всичко по силите си – отвърна тя. – Ти каза, че жените тук не пътуват сами, затова ги вписах като семейства, а сега не ни достигат две съпруги и една дъщеря.
Лошо, много лошо. Особено сега, когато калфиските бяха плъзнали по пристанището. Но пък Леони беше сред най-талантливите фабрикатори, които Нина познаваше.
В последните години фйерданското правителство беше засилило контрола по границите и ограничаваше пътуванията на своите граждани. Властите бяха нащрек за гришани, които се опитват да избягат, но целеше и да намали потока от хора, които прехвърляха Истинското море на път към Новий Зем в търсене на по-топло време и по-добри възможности за работа, хора, готови да поемат всякакви рискове, за да избягат от заплахата за нова война. Немалко равкийци правеха същото.