– Семейство Гран – каза Каспер, втренчил поглед в документите им. – Договор за работа? Къде ще работите?
– Във ферма за юрда близо до Кофтън – каза Енок.
– Тежка работа е това. Твърде тежка за стареца.
– Той ще слугува в къщата с момчетата – каза Енок. – Добър е с иглата и конеца, а момчетата ще разнасят съобщения, докато пораснат достатъчно за полската работа.
Нина остана впечатлена от лекотата, с която лъжеше Енок, но ако цял живот си крил истинската си същност, лъжите ти стават втора природа.
– Трудно е човек да се уреди на работа по договор – подхвърли замислено Каспер.
– Чичо ми ни помогна.
– И защо тежката фермерска работа в Новий Зем е за предпочитане пред честния труд на родна земя?
– Ако зависеше от мен, бих живял и умрял на леда – отвърна Енок със страст, която идва единствено от истината, помисли си Нина. – Но тук трудно се намира работа, а дробовете на сина ми са слаби и студът не му понася.
– Да, трудно е за всички. – Стражарят се обърна към Нина. – А ти какво ще правиш в Кофтън?
– Ще шия по възможност, ще работя на полето при нужда. – Сведе глава. Можеше да се преструва, пък Зоя да казва каквото си ще. – Както реши съпругът ми.
Каспер продължи да разглежда документите и Нина сръчка с лакът Енок. Бедният май всеки момент щеше да повърне, но после все пак бръкна в джоба си и извади плик, натъпкан с фйердански банкноти.
Подаде го на Каспер и той вдигна вежда. После лицето на стражаря се разля в доволна усмивка. А Нина си спомни как бе гледал отдалече пиршеството на чайките в онзи не толкова далечен ден, окованите под облещеното слънце гришанки и кървавите човки на птиците, които налитаха да откъснат още някое парче кожа.
Каспер им махна да минават.
– Дйел да ви пази.
Но още не бяха стъпили на мостчето, когато нов глас прозвуча зад гърба им:
– Един момент.
„Биргир.“ Ама че късмет! Дори слънцето не беше залязло още. Извънредната проверка не би трябвало да е започнала. Бащата на Енок се поколеба на мостчето до Леони, а Адрик стрелна Нина с поглед и поклати едва доловимо глава. Посланието беше ясно – не създавай неприятности. Нина си помисли за другите гришански бежанци в трюма на кораба и стисна зъби, преди да е казала нещо глупаво.
Биргир застана между Каспер и другия стражар. Нисък беше за фйерданец, плещите му бяха изгърбени като на бик, но униформата му стоеше така безупречно, че сигурно беше шита по поръчка.
Нина стоеше зад Енок и се обърна да прошепне на момчетата:
– Вървете при дядо си. – Но те не помръднаха.
– Цял ден пътувахме – каза с усмивка Енок на капитана. – Момчетата са уморени.
– Първо ще погледна документите ви.
– Вече ги показахме на вашия човек.
– Очите на Каспер не са опитни като моите.
– Но парите… – възмути се Еник.
– Какви пари?
Каспер и другият стражар вдигнаха рамене.
– Не знам за никакви пари.
Енок му подаде неохотно документите.
– Дали не бихме могли да се разберем нещо? – подхвърли старецът.
– Останете по местата си – излая Биргир.
– Но корабът ни ще потегли всеки момент – изписка Нина иззад рамото на Енок.
Биргир погледна към „Верстотен“ и момчетата, които дърпаха нетърпеливо ръцете на баща си.
– Плаването ще е трудно с малки деца – каза той и премести поглед към Енок и Нина. – Интересно как момчетата не се отделят от баща си, а майка си не поглеждат.
– Страх ги е – каза Нина. – Плашите ги.
Студените очи на Биргир се плъзнаха по Адрик и Леони. Той плесна документите по другата си длан.
– Този кораб никъде няма да ходи, преди да сме го претърсили от носа до кърмата. – Даде знак на Каспер. – Нещо не е наред тук. Дай сигнал на колегите.
Каспер посегна към свирката си, но още преди да си е поел дъх, Нина изпъна ръце напред. Две тънки парченца от кост изхвърчаха от специалните джобчета, пришити към маншетите на палтото ѝ. Всичките ѝ дрехи имаха такива „кобури“. Стреличките се забиха в трахеята на Каспер и той изписка тихо. Нина завъртя ръце и костните парченца се завъртяха на свой ред. Стражарят се срина на земята, дращеше отчаяно гърлото си.
Биргир и другият стражар извадиха оръжията си.
Нина избута Енок и децата зад себе си.
– Качи ги на кораба – изръмжа тя. „Не създавай неприятности.“ Не ги беше създала тя, но определено възнамеряваше да ги довърши.
– Теб те познавам – каза Биргир, насочил към нея пушката си, очите му – корави и светнали като речни камъчета.
– Сериозно?
– Работиш в рибната манифактура. При ведрата. Знаех си, че има нещо странно в теб.
Нина не можа да сдържи усмивката си.