– Явно е искал да се сбогува – измърмори тя, докато набутваха Брум във фургона. Момичетата го гледаха с вял интерес – седативът явно си вършеше работата.
– Ами сестра ти? – попита Хане.
– Не е тук – каза Нина. – Явно са я преместили.
– Откъде знаеш?
– Трябва да тръгваме – настоя Нина, скочи от фургона и затича към крилото да запали фитилите.
Тъкмо бе запалила и последния и се обръщаше да хукне обратно към товарната платформа, когато някой извика:
– Спри!
Нина се завъртя. Игуменката търчеше по коридора на крилото в компанията на въоръжени войници. Мда, Брум не е бил сам. Разбира се.
– Ти! – извика изворната майка, а лицето ѝ беше изкривено от гняв. – Как смееш да носиш униформата на пролетна дева? Къде са затворничките? Къде е командир Брум?
– Няма го – излъга Нина. – Няма да го намерите.
– Хванете я! – викна игуменката, но Нина вече вдигаше ръце.
– На ваше място не бих го направила – каза тя и войниците набиха спирачки, като се оглеждаха смутено.
Нина усещаше наоколо си студеното течение на реката, дълбоките вирове – безименните гробове на изоставени жени и момичета, погребани без опело, доведени тук тайно, изстрадали, умрели и зарязани в мрака, без никой да пролее сълза за душите им.
„Елате при мен“ – помисли си тя.
– Та тя е някакво си момиче – тросна се игуменката. – Що за войници сте вие? Страхливци!
– Не съм обикновено момиче и не съм сама – каза Нина.
Шепотът в нея кънтеше. Фйердански жени. Фйердански момичета, които крещяха за мъст, викаха в тихата земя. Тя отвори уста и им зае гласа си.
– Аз съм Петра Тофт. – Думите излязоха от устата ѝ, но гласът не беше нейният. – Срязахте корема ми и извадихте бебето от утробата ми. Оставихте ме да изкървя до смърт, макар да ви молех за помощ… Аз съм Сив Енгман. Казах ти, че съм пометнала и че не мога да износя дете до термина, но ти ме накара да зачевам отново и отново. Държах всяко мъртвородено в ръцете си. И дадох имена на всичките… Аз съм Елинор Берглунд. Бях твоя ученичка, поверена на твоите грижи. Имах ти доверие. Наричах те „изворна майко“. Молих те да проявиш милост, когато откри дарбата ми. А после умрях, като те молех за още една доза.
– Какво е това? – каза изворната майка, притиснала ръце към сърцето си. Тресеше се цялата, очите ѝ се бяха окръглили като луни.
Жена след жена, момиче след момиче, те изричаха имената си, а Нина ги викаше при себе си. „Елате.“ И те изпълзяха със зъби и нокти от земята и дойдоха, маса от гниещи крайници и счупени кости. Някои пълзяха.
Вратите на отделението се отвориха с трясък и мъртвите се изляха през тях. Движеха се мълниеносно и мълчаливо, въплътен ужас, който изтръгна пушките от ръцете на фйерданските войници, преди те да са открили огън. Някои още приличаха на човешки същества. От други бяха останали само кости и дрипи.
Изворната майка заотстъпва с разкривено от див ужас лице. Спъна се в робата си и падна на пода. Пеленаче пропълзя към нея на четири крака. Пухкавите му крачета и ръчички бяха непокътнати, само устните бяха сини, а погледът – празен.
Войниците вече лежаха на кървави купчини. И сега мъртвите вървяха към игуменката. Нина им обърна гръб.
– Не ме оставяй – удари го на молби изворната майка, щом бебето стисна с ръчичка полите ѝ.
– Казах ти, че ще се моля за теб – отвърна Нина, затвори вратата и прати последната си заповед към своите войници: „Покажете ѝ милостта, която заслужава“.
И обърна гръб на писъците.
•
– Тръгвайте! – извика тя, щом се покатери във фургона. Моментът за диверсии и тайно промъкване беше отминал безвъзвратно. Минаха в галоп през източната порта и продължиха по пътя. Нина погледна през рамо, очакваше да види как войниците се прицелват в тях. Вместо това видя две окървавени тела в снега и диря от лапи към дърветата.
„Трасел.“ Разумът ѝ диктуваше, че не е възможно, но в сърцето си Нина знаеше истината. Сега разбираше защо вълкът така и не беше погледнал храната, която тя му оставяше. Вълкът на Матиас предпочиташе сам да си убива плячката. Някъде нагоре в планината прозвуча дълъг и скръбен вой, след миг му отвърна хор от вълчи гласове и отекна в цялата долина. Сивите вълци, които Трасел беше спасил? Може би вече няма да е самичък. Може би най-сетне и той се е сбогувал.
Фургонът се отдалечаваше с друсане от фабриката, а Леони я гледаше втренчено, притиснала бебе до гърдите си.
– Напомни ми никога да не те ядосвам, Зеник – каза тя, като повиши глас да надвика дрънченето на колелата.
Нина сви рамене.
– Просто не го прави близо до гробище.
– Какво става? – попита сънено едно от момичетата.