– Нищо – каза Нина. – Затвори очи. Почини си. Скоро ще получите нова доза.
След миг отекнаха истерични камбани. Някой във фабриката беше вдигнал тревога. Вече нямаше начин да минат през пропускателния пункт кротко и спокойно, но не можеха и да спрат.
Препускаха по нанадолнището. Бяха метнали едно одеяло върху Брум и тялото му подскачаше наляво-надясно при всяка неравност на пътя, а такива имаше много.
Нина се наведе напред и дръпна Хане за куртката.
– Намали! – извика тя. – Така и за слепите е ясно, че бягаме.
Хане обра юздите и я погледна през рамо.
– Какво си ти, Мила? – Не звучеше уплашено, а само гневно.
– Нищо добро – отвърна Нина и се тръсна на пейката във фургона.
Обясненията и извиненията щяха да почакат. Фургонът намали и Нина надникна през дъските. Наближаваха пропускателния пункт. Знаела бе, че всичко зависи от времето, а сега…
– Спри!
Фургонът се люшна за последно напред и закова на място. Нина видя през дъските група фйердански войници с пушки в ръце. Зад тях, малко по-надолу по хълма, мъже и младежи вървяха в колона към съседната консервна фабрика. Носеха си обяд в канчета, говореха си дружески и дори не поглеждаха към войниците и фургона.
– Имаме пряко нареждане от командир Брум – каза намусено Хане. – Пуснете ни да минем!
– Млъкни или ще стреляме.
– Транспортираме…
– Командир Брум мина оттук преди час. Каза никой да не минава без негово лично нареждане. – Войникът се обърна към свой колега и добави: Прати някого във фабриката да види каква е тая дандания.
А после изчезна от полезрението на Нина. След миг вратите на фургона се отвориха широко.
– Дйел в цялото му величие – измърмори войникът, когато ранното слънце огря пълния с жени фургон. – Хванете онези на капрата! И върнете затворничките във форта.
Бебето в ръцете на Леони нададе вой.
32
Зоя
ЗОЯ НЕ ПИЩЕШЕ. Потисна паниката си, макар гъстата течност да бе стигнала до ребрата ѝ, спря да блъска с юмруци по златната сфера. Не можеше да повярва на очите си. Преди три години беше видяла как пламъците погълнаха тялото на Тъмнейший. Шепнала бе името на леля си, докато той се топеше в жежките огнетворски пламъци до тялото на Света Алина.
Само дето на онази клада не лежеше Алина Старкова, а момиче, прекроено да прилича на нея. Възможно ли бе сподвижниците на Тъмнейший да са направили същия номер?
Зоя не разбираше докрай намеренията на Елизавета, знаеше само, че Николай няма да оцелее. И че Юри, тая благочестива малка брадавица, ги е предал. „Винаги си знаела какъв е той – смъмри се мислено Зоя. – Знаеше на чий олтар се моли.“ Но не му беше обърнала внимание, защото в нейните представи Юри не беше заплаха. А сигурно не е искала и да види във фанатичните му очи отражение на собствения си глупав идеализъм.
Гледаше как Юри пристъпва към сенчестото създание, увиснало като странен призрак пред Николай. Усетила бе присъствието на Тъмнейший онази нощ в камбанарията, но не вярваше, че той наистина може да се завърне. Не бе искала да повярва.
„Сляпа. Наивна. Себична.“ Зоя затаи дъх, щом Юри посегна към светещия трън… а после чудовището изведнъж нападна монаха. Тялото на Николай увисна, нанизано на трънливите дървета като насекомо, закарфичено в хербарий. Очите му бяха затворени. Възможно ли беше той да контролира създанието?
Нямаше време да мисли за това. Напразно се бе опитала да счупи сферата със силата на бурята. Сега се съсредоточи върху мъзгата, от която бяха направени стените ѝ, усети малките частици, които я съставяха, начина, по който бе оформена материята. Тя не беше вълнотворка. Преди уроците при Юрис това изобщо не би било по силите ѝ. Но сега… „Нима не сме всички неща?“ Опита се да манипулира частиците така, че да вибрират по-бързо – надяваше се да повиши температурата на мъзгата и да наруши структурата на сферата. Пот изби на челото ѝ, в сферата стана много горещо, толкова горещо, че Зоя като нищо щеше да се свари в собствената си кожа.
Още миг и тъканта на сферата поддаде. Зоя отблъсна с въздушен поток парещата мъзга, преди да я е изгорила, после хукна през пясъците към двореца и оформи силен въздушен поток, който да духа в гърба ѝ и да помага.
„Накъде тичаш, малка вещице?“ Към Юрис. Да намери помощ. А ако драконът знаеше какво е намислила Елизавета? Ами ако сега я гледаше от черната си кула и се присмиваше на наивността ѝ?
Вятърът утихна. Зоя забави крачка. Вдигна поглед към черната кула. Още колко щеше да издържи Николай, още колко щеше да използва чудовището срещу Юри и светицата? Дали Зоя тичаше да потърси помощта на съюзник, или губеше ценно време и влизаше в капан? Още едно предателство, макар и неволно. Едва ли щеше да го понесе. Налагаше се да рискува обаче. Сама нямаше да се справи с Елизавета, не беше достатъчно силна. Имаше нужда от яростта на дракона.