Нямаше време за скръб сега, иначе саможертвата на Юрис щеше да е напразна и всяка надежда да спаси Николай и да спре Елизавета щеше да отиде на вятъра. Зоя щеше да си отмъсти. Щеше да спаси своя цар.
Грабна един кинжал от стената. Преди сълзите ѝ да са потекли отново, събра кураж и изстърга няколко люспи от гърба на дракона.
Дотук добре, но какво да направи сега? Тя не беше фабрикатор. За разлика от Елизавета.
„Не сме ли всички неща?“
Зоя вече бе разчупила границите в рамките на своя орден, но смееше ли да стъпче ограниченията на самите ордени?
„Всичко смислено винаги започва като лоша идея.“ Думи на Николай. Ужасен съвет. Но моментът май беше подходящ да се вслуша в него. Фокусира се над люспите в ръката си, усети ръбовете им, частиците, от които бяха направени. Стори ѝ се чуждо и погрешно, този вид сила никога нямаше да ѝ дойде отвътре, но сега и оскъдните ѝ умения трябваше да свършат работа. Остави се на люспите да я водят, усещаше каква форма искат да заемат, виждаше я да грее ярко в ума ѝ като черно колело…. Не, като корона. „Юрис.“ Безмилостен до последно. Зоя изтласка образа на короната и вместо това принуди люспите да се слеят в две гривни на китките ѝ.
Веднага щом люспите се докоснаха и сляха в едно, Зоя усети как силата на Юрис се разлива през тялото ѝ. Но беше различно от сливането ѝ с тигъра преди години. „Отвори вратата.“ Усещаше миналото на светеца, дългият живот на човека и дракона я заля, несравним с кратката искрица на собствения ѝ живот. Порой, който като нищо щеше да я помете.
„Помети ме тогава – каза му тя. – Достатъчно силна съм да преживея падането.“
Усети как Юрис се дръпва предпазливо назад, пази я и я води, както я бе пазил и водил през последните седмици. И както щеше да го прави винаги.
Драконът беше с нея. И двамата щяха да се сражават рамо до рамо.
33
Нина
НИНА ВИДЯ НАД РАМОТО НА ВОЙНИКА как рибарите от консервната фабрика обръщат глави при звука на плачещото бебе.
Войникът понечи да затвори вратите.
– Помощ! – извика Нина. – Помогнете ни!
– Какво става там? – попита един от мъжете.
Благословена да е Фйерда и слабостта ѝ към девойки в беда. Мъжете от най-ранна възраст се учеха да защитават слабите и най-вече жените. Тази доброта рядко се разпростираше върху гришаните, но мъртвите бяха проговорили и това нямаше да отиде нахалост.
Още едно бебе се разплака.
– Точно така, хлапе – прошепна Нина. – Поплачи си.
Рибарите свърнаха по нанагорнището към пропускателния пункт.
– Това не е ваша работа – каза пазачът и най-после успя да затвори вратите на фургона.
– Кого карате там? – попита някой.
Нина надникна през дъските. Бяха свалили Хане и Адрик от капрата и сега те стояха, обградени от въоръжени мъже. Тълпата от местни около фургона растеше.
– Товар за фабриката, това е – каза пазачът.
– Тогава защо пътувате към града?
– Обърни и да тръгваме – изръмжа пазачът на войниците, качили се на капрата. Юздите изплющяха, конете направиха няколко предпазливи стъпки напред, но рибарите вече бяха завардили пътя.
– Да видим какво има във фургона – каза един едър мъж с червено кепе.
Друг пристъпи напред, разперил ръце умиротворително.
– Чува се детски плач. Защо карате малки деца към фабрика за муниции?
– Не е ваша работа бе! Нямате право да ни търсите сметка. Отстъпете, иначе сме упълномощени да използваме сила.
Обади се нов глас, но Нина не видя чий е.
– Наистина ли ще откриете огън по тези хора?
Нина мина от другата страна на фургона, надникна в процепите между дъските и видя, че още хора от местните са се стекли, привлечени от врявата при пропускателния пункт.
– И защо не? – каза една жена. – Вече отровиха реката ни.
– Мълчи, ма! – изсъска един от войниците.
– Права е – каза съдържателят на странноприемницата. Нина го помнеше от първия им ден в града. – Убиха и онова момиче при манастира. И говедата на Герит.
– Ако ще стреляте по нас, давайте – каза някой. – Но куршумите едва ли ще стигнат за всички ни.
– Назад! – извика войникът, но изстрели не се чуха.
След миг вратите на фургона се отвориха отново.
– Това пък какво е? – попита мъжът с червеното кепе. – Кои са тези жени? Какво им е?
– Те… те са болни – заекна войникът. – Под карантина са.
– Изобщо не са болни – обади се Нина от сенките на фургона. – Войниците експериментират с тях.
– Но те всички са… Всичките бременни ли са?
Нина не бързаше да отговори – чакаше тишината да свърши своето. И скоро усети как настроените на тълпата се променя от подозрителност в нескрит гняв.