– Вие от манастира ли сте? – попита едрият мъж и Нина кимна.
Надяваше се скапаната престилка и тъпите руси плитки да изглеждат достатъчно правдоподобно.
– Тези затворнички не са жени – изръмжа войникът. – Те са Гриша. Потенциална заплаха за Фйерда и нямате право да ни се месите.
– Затворнички? – повтори мъжът с червеното кепе и свъси чело. – Гриша?
Хората пристъпиха напред, присвили очи да огледат по-добре жените и момичетата. Нина знаеше колко силни са предразсъдъците им. Видяла го бе у Матиас, усетила бе тежестта им. Но беше видяла и как тази тежест се променя, как тази на пръв поглед неповратлива скала може да ерозира. А щом това можеше да се случи с един дрюскеле, отгледан да мрази нейния вид и в червата, значи можеше да се случи и с тези хора. Момичетата във фургона не бяха могъщи вещици, които сеят разрушение. Не бяха безлики вражески бойци. Бяха фйердански момичета, отнети от семействата им и изтерзани. Ако обикновените хора не можеха да съзрат разликата, значи мисията ѝ във Фйерда беше обречена поначало.
– Чиле? – каза един млад рибар и разбута хората около фургона. – Чиле, това ти ли си?
Крехко момиче с жълтеникава кожа отвори очи и промълви едва доловимо:
– Лив?
– Чиле – повтори младежът през сълзи, скочи във фургона и си удари главата в тавана. – Мислех, че си мъртва. – Коленичи и я взе в прегръдките си.
– Слизай веднага! – развика се войникът.
– Какво сте ѝ направили?! – ревна младежът с мокри страни и пламнало от ярост лице.
– Тя е гришанка и затворничка на…
– Тя ми е сестра!!!
– Онова там не е ли Идони Алгрен? – попита мъжът с червеното кепе и проточи врат.
– Нали уж била отишла в Дйерхолм да работи като гувернантка – каза една жена.
Нина вдигна поглед към фабриката. Колко време беше минало?
– Елинор Берглунд – каза тя. – Петра Тофт. Сив Енгман. Янике Фискер. Силви Уинтер. Лена Аскел.
– Отвлекли са Чиле! – крещеше младият рибар. – Отвлекли са всички тези жени!
Чу се изстрел. Войникът при пропускателния пункт държеше пушката си, вдигната високо.
– Стига! Или разчистете пътя, или…
Тряс! Първата експлозия разтърси планината.
Всички обърнаха глави натам.
– Прозвуча доста по-силно от предвиденото – каза Леони.
Тряс! Още един взрив, и още един. Точно навреме.
– Сладки Дйел – ахна мъжът с червеното кепе и посочи към старата крепост. – Водохранилището.
– Светци – прошепна Леони. – Нещо не е наред. Явно съм сгрешила сериозно със съотношенията, не знам как…
Чу се още един трясък, последван от ужасяващ рев. Хората хукнаха с писъци по нанадолнището. Младият рибар взе на ръце сестра си и скочи от фургона.
– Да се махаме оттук! – извика той.
– Няма време – отвърна мъжът с червеното кепе.
Нина и Леони се смъкнаха на земята. Горе на баира тъмни димни колони се издигнаха над обхванатата от пламъци фабрика. Далеч по-страшна беше водната стена, която препускаше към тях. Бентът се беше сринал и по склона прииждаше разпенена ревяща вълна, изкореняваше дървета и помиташе всичко по пътя си.
– Може би ще загуби от инерцията си – каза рибарят, притиснал сестра си на ръце.
– Мърдайте! – изкрещя Леони. – Водата е силно отровна! Едно докосване може да ви убие!
Вината и страхът по красивото ѝ лице жегнаха Нина в сърцето, но друг изход нямаше. Фйерда нямаше нужда от милост. Имаше нужда от чудеса.
– Ние направихме това – каза Хане. – И ние трябва да го спрем.
Хора пълзяха по страничните склонове, но вълната прииждаше бързо. Твърде бързо.
– Минете зад мен! – кресна Адрик на местните, но те само се спогледаха объркано.
– Веднага! – извика Нина на фйердански.
– Леони – каза Адрик, докато хората се събираха в клин зад него. – Ще се справиш ли?
Тя кимна решително, вдигна пръсти към скъпоценните камъчета в косата си, устните ѝ се движеха в безмълвна молитва. Нина си спомни казаното от Леони по-рано: „Отровите са трудна работа“.
Вълната скъсяваше разстоянието, разпенена и повлякла отломки, толкова широка и висока, че сякаш скриваше слънцето.
– Пригответе се! – извика Адрик.
Леони разпери ръце.
Адрик протегна своята напред и стената се разцепи на две, разполовена от призованото въздушно течение, разля се с ядно съскане покрай хората от градчето.
Леони вдигна ръце и Нина видя жълтеникав облак да се появява във въздуха около нея. Младата жена извличаше отровата от водата.
„Гриша.“ Нина чу как хората повтарят думата един през друг. „Друсйен.“ Вещици.
Отровният облак ставаше все по-голям, водата нямаше край. След още миг-два вълната залиня, но Леони продължи да извлича отровата, докато водата не се разля на малки вирове.