Но Зоя вля още сила в пламъците, нажежи ги до синьо, досущ като драконовия огън на Юрис. Трънливата гора започна да се срива навътре в себе си.
Стъбла се гърчеха свирепо в краката ѝ, но тя запрати искри натам и ги подпали, опърли и собствените си глезени. Още не бе свикнала да борави с огъня.
Елизавета се бе метнала върху кладата в опит да опази нещо от тялото на Тъмнейший. Зоя знаеше, че пламъците ще ѝ причинят болка, но няма да я спрат. Единствено силата на Елизавета, обърната срещу самата нея, можеше да убие Гриша с древна мощ като нейната. При това трябваше да стане бързо.
Видя Юри да бяга от пламъците и изтръгна светещия трън от ръцете му.
– С теб ще се разправям по-късно – изръмжа Зоя и забърса две дюни, обграждайки го в клетка от завихрен пясък, който го затрупа до шията.
Останките от сенчестото създание потрепваха между Николай и пламналата клада на Тъмнейший, сякаш не знаеха накъде да се стрелнат. Създанието бе изгубило плътността си, крилете му висяха раздрани, хищните нокти бяха отпуснати безжизнено покрай тялото. Зоя заби светещия трън в гърдите му, там, където би трябвало да е сърцето.
Николай се свести със стон.
– Извади го – изхъхри той и сведе брадичка към гърдите си, където беше забит истинският трън. – Убий го.
„А ако това убие и теб?“ Нямаше време за колебания. Зоя изтръгна тръна. Черна кръв бликна от гърдите на Николай и той нададе вой. Един дебел ствол фрасна Зоя и я отхвърли назад.
Трънливата гора около нея разцъфна в миг, Елизавета се издигна над окончателната погребална клада на Тъмнейший. Издигна се като рояк пчели. Като разцъфнала поляна. Беше жена, полудяла от скръб. Трънливата гора улови китките на Зоя, стегна ги здраво, а Елизавета се стрелна към нея, скакалци извираха от зейналата ѝ уста, ръцете ѝ бяха протегнати към гърлото на Зоя.
„Всичко е наред – помисли си Зоя. – Спасих Николай. А Елизавета няма да се измъкне от Долината.“ Най-сетне беше спряла Тъмнейший. Нека Елизавета вземе сърцето ѝ. Но гласът на Юрис ревна в главата ѝ презрително: „За това ли жертвах люспите си? Ние сме драконът. Не се предаваме толкова лесно.“
Клоните стегнаха хватката си още. Трънливата гора беше дело на Елизавета. Но мъзгата в стволовете течеше като кръв, като река със свои собствени привили и отливи.
Елизавета изкрещя от гняв, жуженето на насекомите стана оглушително.
Зоя насочи мислите си към мъзгата, която течеше в стволовете и клоните, същата мъзга, която я беше давила толкова пъти, и дръпна.
Стеблата се обърнаха, острите им тръни се юрнаха към Елизавета мълниеносно, толкова бързо, че светицата не успя да реагира. Тялото ѝ се наниза на тръните с тъп влажен звук. И тя увисна на педя от Зоя, пронизана от тръните на собствената си гора.
Зоя завъртя тръните и видя как светлината угасва в очите на светицата. Можеше да се закълне, че е чула доволния смях на дракона.
Равка можеше да падне. Гришаните и Втора армия можеше да се пръснат по вятъра. Но поне Елизавета и Беззвездния нямаше да заплашват света.
Сети се за тигърчетата в снега, за Лиляна как бели лешници край огнището, за Залата със златния купол в Малкия дворец, препълнена с гришани, които се смееха и закачаха миг преди Тъмнейший да удари. Помисли си за Николай, лице в лице с демона, стиснал тръна като кинжал.
„Този път те спасих – помисли си тя и се срина. – Този път го направих както трябва.“
35
Нина
ОПАСНО БИ БИЛО ЗА ГРИШАНСКИТЕ ЖЕНИ и техните бебета, за Адрик и Леони да останат в Гяфвале, без значение какво мислеха местните хора. Оцелелите войници във фабриката щяха да се прегрупират. Правителството щеше да прати войска, която да възстанови реда след катастрофата. И всички те трябваше да са се махнали, преди това да стане.
В последвалата суматоха Хане успя да се върне в манастира, за да възстанови чертите си, да облече престилката и да се престори на също толкова стресната и уплашена от ужасите, сполетели градчето. Игуменката я нямаше никаква, затова Хане успя без проблем да се измъкне отново и да се върне на кръстопътя, където Нина даваше указания на един млад рибар, съгласил се да откара фургона до пристанището.
Нина знаеше, че трябва да дава обяснения, затова, щом рибарят отиде да качи сестра си във фургона, събра сили и се обърна да посрещне гнева на Хане.
Но момичето беше спокойно. Гласът му прозвуча стабилно.
– Не съм задавала правилните въпроси, нали? Питах се какво си, а не коя си.
Нина беше облякла една от роклите на Мила. Приглади с ръце тежките поли и отвърна:
– Мисля, че и сама си се досетила.
– Нина Зеник – каза Хане със суров поглед в медните си очи. – Момичето, обезобразило баща ми. Трупната вещица.