Николай тръгна покрай южната фасада на двореца; придържаше се към сенките, наострил уши. Чуваше само музиката от празненството в балната зала. А после зърна някакво движение в зимната градина. Влюбени, избягали за някоя и друга целувка? Нямаше да им пречи. Притича на пръсти покрай стъклената стена, зад която се редяха мънички портокалови дръвчета, и тъкмо щеше да свърне зад ъгъла, когато видя… себе си.
Прониза го дива паника, мисли се блъскаха безредно в главата му. Ами ако той вече не е Николай? Ако е останало само чудовището? Или още е в капана на здрачната долина и всичко това е само сън? Сведе поглед към ръцете си – целите в белези, но иначе съвсем човешки, без дългите хищни нокти. „Аз съм Николай Ланцов. Тук съм. У дома.“
Погледна отново през стъклото. Другата му версия стоеше сред дръвчетата и фонтаните на зимната градина, медали грееха по светлосиния шарф през гърдите му. Значи затова нямаше паника по градове и села, нито флаговете бяха свалени наполовина в знак на траур. Привели бяха плана му в действие. Женя беше прекроила някой беден глупак да играе ролята на царя.
Почувства се едновременно развълнуван и засегнат. Самата мисъл, че някой толкова лесно е влязъл в ролята му…. някой по-дребен човечец сигурно би го приел за смиряващо, но неговият мозък моментално започна да крои планове. Този актьор можеше да търпи вместо него официални вечери, церемонии по откриване на сиропиталища и концертни зали. С негова помощ Николай би могъл да бъде на две места едновременно. Само че защо новият му близнак се беше отделил от гостите тази вечер?
Отговорът се появи под формата на красива зелена рокля и смарагди – момиче. Много хубаво момиче, нагиздено с много големи скъпоценни камъни. Това принцеса Ери Кир-Табан ли беше? И без придружителки при това?
Двойникът му крачеше и говореше бързо. Николай не чуваше какво казва, но по всичко личеше, че се обяснява в любов. Ужас! В какво ги вкарваше самозванецът? Женя и Давид бяха ли одобрили това? Моментът беше крайно подходящ да се намеси, но как да извърти този номер, без да разкрие шарадата?
„Може пък да греша и двамцата да обсъждат държавнически въпроси“ – помисли си обнадеждено той.
И точно тогава самозванецът и принцесата пристъпиха един към друг. Фалшивият цар на Равка взе девойката в прегръдките си. А тя вдигна глава, затвори очи и отвори приканващо устни.
И точно тогава Николай видя ножа в ръката ѝ.
37
Исак
ДЛАНИТЕ МУ БЯХА МОКРИ ОТ ПОТ. Трудно се беше измъкнал от Толя и Тамар. Близнаците бяха опитни ветерани, склонни да се появяват в най-неподходящия момент.
Но още щом зърна Ери в зимната градина, Исак разбра, че с радост би избягал и от стотина опитни ветерани, за да е тук сега. Нямаше представа как се е измъкнала от гвардейките си и колко време имаха, преди някой да ги открие. Знаеше само, че иска вечно да я изпива с поглед. Роклята ѝ беше със зеления оттенък на неузрели круши, цялата бродирана с малки соколи. Гребенчета със смарагди блещукаха в черната ѝ коса.
– Николай? – повика го тя, като се взираше в слабо осветената градина.
Искаше му се да го бе нарекла с истинското му име, да бе казала „Исак“. Какво ли би било да го чуе от устните ѝ?
– Тук съм – прошепна той. Тя се обърна, усмихна се и гледката го връхлетя като удар в стомаха. – Не знаех дали ще дойдеш.
– А аз не знаех дали ще мога. Придворните ми дами се суетят около мен още от изгрев-слънце. Цяло чудо е, че успях да им избягам.
– Радвам се, че си тук. – Което беше твърде меко казано, но за друго не се сети.
Тя пристъпи към него, а той несъзнателно отстъпи назад, запазвайки разстоянието помежду им. Видя болката по лицето ѝ и се почувства като последния глупак.
– Извинявай – каза той, макар да знаеше, че царете не се извиняват за щяло и нещяло.
Тя стисна ръце пред себе си.
– Аз… грешно ли съм разбрала?
– Не – поклати глава той. – Не! Но трябва да ти кажа нещо.
Исак се завъртя на пета и започна да крачи покрай портокаловите дръвчета сред облак сладък аромат. Планирал си бе да каже безброй неща, но сега нито едно не му се струваше правилно. Той беше бедно момче от малък град. Беше гвардеец от дворцовата стража. Смятал се бе за щастлив човек. Чувствал се беше щастлив, докато това не започна. Но сега?
Искаше му се да я приласкае в прегръдките си и да я целуне, но не би могъл да го направи, защото всяка дума, която ѝ беше казал досега, противоречеше на истината. Само дето не можеше да ѝ каже истината, защото това би означавало да изложи на риск цяла Равка.
– Ери… – започна той. – Ако не бях цар… – поколеба се той. Какво точно искаше да я попита? Пробва отново. – Ти какво харесваш в мен?