Тя се засмя и звукът сгорещи сърцето му.
– Това някакъв тест ли е? Или гордостта ти има нужда от наторяване?
– Гордостта ми винаги има нужда от нежни грижи – каза той, после изруга под нос. Това би го казал Николай, а тази вечер той не искаше да бъде Николай. – Чакай. Нека аз ти кажа какво харесвам у теб. Смелостта ти. Как въртиш меча. Че говориш направо. Лицето ти, когато разказваш историйки от къщата ви при езерото.
Тя кривна глава и за миг дълбока тъга прекоси лицето ѝ.
– Какво има? – попита той. Искаше да заличи всяка мисъл, която ѝ причинява болка.
– Нищо – каза тя. – Просто ми се иска този миг да не свършва.
Би ѝ казал, че това може да стане, само дето знаеше, че не е така. Нищо не можеше да ѝ предложи. Такава беше отвратителната реалност – нямаше представа какво иска от него Триумвиратът, какво иска наистина. Исак да играе ролята на Николай вечно, докато те управляват страната? Смятал бе, че не му е по силите да бъде царят, от когото те имаха нужда, но на вечерята с Ери бе започнал да се чуди дали – с нейна помощ – не би могъл да се справи все някак с тази задача. Биха ли му разрешили Женя и другите да я ухажва? И ако откажат, той би ли имал куража да им се опъне? И дори по-лошо – тази мисъл не му даваше мира от приятната вечеря на островчето, – какво щеше да стане, ако истинският цар се върне и избере Ери за своя невяста? Тогава Исак ще гледа от кулисите как Николай я ухажва и се жени за нея. Ще стои мирно в параклиса, докато ги венчават. И щеше ли Ери да осъзнае, че женихът ѝ не е мъжът, с когото е стояла в зимната градина тази нощ, мъжът, чието сърце бе така пълно с копнеж?
– И на мен ми се иска да продължи вечно – каза той. – Иска ми се на света да бяхме само аз и ти, да няма държави, царе и царици.
Пристъпи към нея, а тя се озова в прегръдките му. Беше толкова слабичка. Беше съвършена.
– Ери – прошепна той, притисна я към себе си, а тя вдигна приканващо красивото си лице. – Би ли могла да ме обичаш, ако не бях цар?
– Бих могла – каза тя и незнайно защо очите ѝ се напълниха със сълзи. – Знам, че бих могла.
– Какво има? – Хвана в ръка брадичката ѝ и изтри сълзите с палец.
– Нищо – прошепна тя.
Усети удар, сякаш го е отблъснала, и погледна надолу. Нещо стърчеше от гърдите му. Осъзна какво вижда, миг преди болката да го застигне. Кинжал. Бяла дръжка във формата на вълк. Нещо се блъскаше в стъкло, сякаш объркана птица се опитваше да влезе в зимната градина.
– Защо? – попита той и се смъкна на пода.
Тя се смъкна заедно с него, на колене, разплакана.
– За отечеството – промълви през сълзи. – За брат ми. За кралицата.
– Ти не разбираш – опита се да каже той.
Смях изби на устните му, но някак странно, приличаше повече на спукал се мехур.
– Прости ми – каза тя и измъкна кинжала от гърдите му.
Болката го заля, топла кръв се лееше от раната.
Тя го целуна нежно по устните.
– Единствената ми утеха е, че ти никога не би могъл да си мой. Но знам, че аз с радост бих станала твоя.
– Ери – простена той миг преди светът да почернее.
– Не съм Ери.
Отнякъде долетяха викове, хора тичаха към тях.
– Всички скърбят за първия цвят – изрецитира тихо тя.
„Кой ще плаче за другите?“
Исак гледаше безпомощно как тя забива кинжала в собственото си сърце.
38
Нина
НИНА СЕ ОБЛЕЧЕ ГРИЖЛИВО. Роклята ѝ беше бледолилава и със скромна кройка, идеална за тена и пищната фигура на Мила Яндерсдат. Без бижута – така де, бедната вдовица не можеше да си позволи дрънкулки. Но най-голямата украса на една фйерданска жена беше нейното благочестие. Усмихна се на момичето в огледалото с изражение сладко и безхитростно.
Прибра лененорусата си коса в плитки около главата – прическа, с която би се гордяла дори игуменката, и тръгна към зимната градина. Стъклото на огромния прозорец беше полазено от скреж и откриваше гледка към ледения ров и бляскавите кули на Белия остров. Леденият палат беше точно толкова ослепителен, колкото Нина го помнеше.
Чу стъпки зад себе си, обърна се и видя Ярл Брум да приближава под ръка със съпругата си. Бяха красива двойка – високи и стройни.
– Енке Яндерсдат – каза топло той. – Моята спасителка. Нека те представя на съпругата си Илва.
Нина приклекна в реверанс.
– За мен е най-висока чест.
Съпругата на Брум пое ръката ѝ. Гъстата светлокестенява коса стигаше почти до кръста ѝ, облечена бе с рокля от златна коприна, която подчертаваше смуглата ѝ кожа и навяваше мисли за златна есен. Видно бе откъде Хане се е сдобила с красотата си.