– Честта е моя – каза Илва. – Съпругът ми ви дължи живота си.
Дълго след като фургонът потегли към пристанището, Нина и Хане бяха събудили Брум. Обясниха му, че хукнали насам след експлозията и го намерили да лежи край пътя. Отървал се бил от приливната вълна и взривовете във фабриката само с цицина на главата, голям късмет. Каквито и подозрения да бе таял Брум към Мила Яндерсдат, те се стопиха поради самия факт, че младата вдовица беше останала в Гяфвале след като двамата земци и гришанските пленнички избягаха.
Нина и Хане изчакаха търпеливо в манастира, докато Брум инспектира разрушената фабрика за оцелели и успее да ограничи в някаква степен щетите – основно, подозираше Нина, да заличи всяка следа от провала си. Трудова злополука, завършила със смъртта на ценни пленнички, беше едно, но успешното бягство на десетки Гриша, особено след унижението, което Брум беше изживял преди година в Ледения палат, като нищо можеше да сложи край на кариерата му. А за Нина беше изключително важно Ярл Брум да не изгуби високата си позиция във фйерданската йерархия. За да успее планът ѝ, щяха да ѝ трябват връзките му и достъпът до високопоставени бюрократи, военни командири и благородници.
– Аз нищо не направих – каза тя на Илва. – Хане прояви истински кураж.
– За което също сме ви задължени впрочем – каза Илва. – По думите на Ярл, на вас трябва да благодарим за забележителната промяна в нашата дъщеря.
– О, не бих могла да си припиша заслугите за това. Дължи се на вашето влияние, както и на изворната майка, която я наставляваше неотклонно, Дйел да я пази.
Двамата кимнаха тържествено, после лицето на Илва се разтегли в широка усмивка.
– Хане! – възкликна тя, щом дъщеря ѝ влезе през прага.
В действителност Нина имаше огромна заслуга за трансформацията на Хане. Научила я бе как да се облича, за да изтъкне максимално предимствата на своята висока и слаба фигура, научила я бе да стои изправена и да се движи като дама и естествено, беше я научила да се преструва. Колкото до доверието на момичето… все щеше да намери начин да го спечели и дори да бъде достойна за него. Все някак.
Илва прегърна дъщеря си, а Брум се обърна към Нина:
– Хане ми каза, че най-сетне е готова да се откаже от глупостите и да се задоми. Не знам каква магия си направила с нея, но съм ти дълбоко благодарен. Тя е толкова променена.
„Беше си идеална преди – помисли си Нина. – Или щеше да е, ако не я беше подрязвал и прищипвал като фанатичен градинар, който се опитва да оформи непокорен храст.“
– Според мен е било само въпрос на време – каза с усмивка тя, – преди Хане да разбере какво ѝ е писано.
– Научи се да приемаш комплименти, Мила. – Брум взе ръката ѝ и я целуна по кокалчетата. – Надявам се, че с времето и това ще стане. – Плесна с ръце. – Е, ще вечеряме ли?
Хане се обърна към баща си с лице ведро и щастливо. Роклята ѝ беше в тъмнокеремидено, а луничките по лицето ѝ приличаха на цветен прашец. Косата ѝ все още беше много къса.
– Боя се, че са дошли генерали да обсъждаме скучни военни въпроси – каза Брум. – Много скоро самият Вадик Демидов ще пристигне в столицата. – Светците да дадат, помисли си Нина. Самата тя планираше да научи всичко за претендента и фйерданските планове, свързани с него. – Ще се опитаме да не ви отегчим до смърт, дами.
– Ние ще си говорим помежду си, татко – рече Хане. – За последните модни тенденции.
Той ѝ се усмихна снизходително и хвана под ръка жена си.
Веднага щом Брум им обърна гръб, Хане намигна на Нина, очите ѝ мятаха мълнии.
– Ще тръгваме ли?
Нина я хвана под ръка и двете поеха след Илва и Ярл Брум към трапезарията.
Заедно щяха да построят нов свят.
Но преди това трябваше да изравнят стария със земята.
39
Зоя
Зоя чу врявата и хукна натам. Доловила бе нещо нередно още преди да чуе виковете на Толя. Усещаше го във въздуха, сякаш мълниите, които тя контролираше с такава лекота, сега припукваха неканени навсякъде и във всичко. Чувстваше се така още откакто люспите на Юрис се бяха стегнали около китките ѝ. Той беше с нея сега, всичките му животи, натрупаното знание, извършените престъпления, чудесата му. Сърцето му биеше с нейното – драконовото му сърце – и този ритъм я свързваше с всичко. „Съзиданието в сърцето на света.“ Вярвала ли е преди в това наистина? Може би. Но не му беше отдавала значение. Силата беше защита, сила, с която да се сдобие и овладее, единствената защита срещу болката, която беше познала. Сега имаше нещо много повече.
Сега всичко беше различно. Зрението ѝ беше по-остро, сякаш светлина очертаваше всеки предмет. Надушваше зелената трева навън, пушека от комините, дори мрамора – не си беше давала сметка, че мраморът има миризма. И сега, докато тичаше презглава по познатите коридори към врявата в зимната градина, Зоя не усещаше страх, а само чувство за неотложност, копнеж да въведе някакъв ред в хаоса, който знаеше, че ще завари.