Зоя се изненада от силната болка, с която тези думи пронизаха… Кое? Сърцето ѝ? Гордостта ѝ? Знаела бе, че неизбежно ще се стигне дотук. Самата тя беше направила и невъзможното да ожени Николай. Тогава защо се чувстваше като смъртно ранена сърна?
– Годежът ни ще ми докара богата зестра – каза Николай, – а понеже твоят народ те обожава, сестра ти ще трябва да прекрати набезите по границата ни.
– Няма да го направя – каза Ери с физиономия направо свирепа, лице на истинска царица.
– Или това, или екзекуция, гълъбице. Приеми го по следния начин – няма да те обесят и ще се наложи да платиш за това с живот в лукс и в моята приятна компания.
– Бесилката може и да е за предпочитане – каза Зоя. – По-бързо е и по-безболезнено. – Приятно ѝ стана от тези думи, приятно ѝ бе да се заяде с него за последен път.
Николай кимна на Толя и Тамар.
– Върнете я в стаята ѝ и не я изпускайте от поглед. Докато не обявим годежа официално, току-виж се опитала да избяга или да се самоубие.
– Какво ще правим с раненото момиче? – попита Женя, след като изведоха принцесата от зимната градина и близнаците се върнаха.
– Дръжте я под тежка охрана в Малкия дворец. Макар и ранена, тя е член на Тавгарад. Да не забравяме това.
– Дали истинската Маю наистина е смятала да дезертира?
– Вероятно – каза Тамар. – На някакъв етап. Тя има брат. Близнак. По всички личи, че са го включили в програмата за обучение на войници кергуд. Сигурно се е надявала да измъкне и двама им от Шу Хан.
– Кебен – каза Толя и сложи ръка върху рамото на сестра си. Тази дума Зоя не я знаеше. – Ако са разкрили намеренията ѝ, може би е предложила собствения си живот срещу свободата на брат си.
– Интересна тема за разговор, щом момичето се свести – каза Николай и коленичи отново до Исак. – Утре ще напиша писмо на майка му. Ако не друго, поне ще им отпуснем щедра пенсия, за да не им липсва нищо.
– А тялото? – тихо попита Толя.
– Изнесете го по тунелите към Лазлайон.
Женя бръсна с пръсти ревера на Исак.
– Веднага ще се заема с него. Той… Той не се поколеба. Когато му обяснихме какво е заложено на карта, той…
Толя намести внимателно тялото на Исак в гигантските си ръце.
– Имаше царско сърце.
– А ти какво толкова каза на Хирам Шенк? – попита Женя и изтри сълзите, потекли по белязаната ѝ буза. – Беше се ухилил до ушите.
– Дадох му плановете за подводниците ни.
– За измарся?! – възкликна Тамар.
– С все въоръжението? – възкликна на свой ред Толя.
– Боя се, че да. Ако съм разбрал правилно – каза Николай, – Аппарат е изчезнал, а Фйерда смята да подкрепи един претендент за трона на Ланцови. Поне хубав ли е?
Тамар свъси вежди.
– Кой, Аппарат ли?
– Претендентът. Е, едва ли има значение. Но иначе – да, дадох на Шенк истинските чертежи. Иде война. Ще имаме спешна нужда от парите на Керч и от новите си шуански приятели.
– Но земците… – възрази Толя.
– Не се тревожи – каза Николай. – Дадох на Шенк каквото искаше, но той скоро ще разбере, че не то му трябва. Понякога трябва да храниш демона.
– Това пък какво значи? – попита Женя. – И ще ни кажете ли най-после къде бяхте?
– И дали сте намерили лек? – добави Тамар.
– Намерихме – каза Николай. – Но не се получи съвсем.
– Значи не е имало никаква полза от монаха? – попита Толя.
Николай и Зоя се спогледаха. Тя си пое дълбоко въздух и кимна. Време беше и другите да научат.
– Носим лоши новини.
– Сякаш тези не са достатъчни? – възкликна Женя.
– Когато става въпрос за Равка – казаха в един глас Зоя и Николай.
– Лошите новини никога не свършват – довърши той.
А Зоя отиде в преддверието на зимната градина да довлече овързания им пленник. Събуди го с червеното шишенце на Женя, а стреснатият му вик и шашардисаните очи ѝ дойдоха като балсам за душата.
– Юри? – каза Женя. – Какво е направил? Отегчил е някого до смърт?
Зоя подръпна въжето, монахът залитна напред под светлината и качулката му падна.
Женя ахна и отскочи настрани, а ръката ѝ се вдигна несъзнателно към превръзката на окото.
– Не, не. Не може да бъде. Не!
Николай сложи ръка на рамото ѝ.
Монахът беше все така твърде висок и твърде слаб, но се движеше с ново изящество. Лицето му беше гладко избръснато, очилцата ги нямаше. Косата му изглеждаше по-тъмна, пригладена назад да открие челото, самата форма на лицето му се бе променила, костите се бяха разместили в по-остри и изящни черти. Очите му бяха сиви като кварц.
Тамар пристъпи пред Женя сякаш да я защити.
– Невъзможно!
– Невероятно! – поправи я нежно Николай.
Когато унищожи съсъда, който Елизавета беше съхранила с толкова обич, Зоя беше зърнала сянка да излита от огъня, но по онова време не разбра какво значи това. Силата на Тъмнейший се беше разтрошила и част от нея беше останала в раненото сенчесто създание, което ритуалът едва не бе унищожил и което още живееше в Николай. Останалото обаче, духът, който се бе пренасочил от сенчестото създание към тялото, което Елизавета беше приготвила…. Зоя е трябвало да се сети, че Тъмнейший не би пропуснал такъв сгоден шанс да се освободи.