Все за това говореха, вечер подир вечер. Дима не разбираше всичко, но знаеше, че трябва да споменава младия цар в молитвите си.
Гъските се разкрякаха в бараката си, изнервени било от бурята, било от забързаните стъпки на момчето. Дървените врати на плевнята се отваряха и затваряха, сякаш паянтовата постройка въздишаше, сякаш вратите бяха уста, която може да го погълне на една хапка. Денем плевнята му харесваше, слънцето провираше лъчи през пролуките на дървения покрив, миришеше на сено, Герасим пръхтеше, а Матилда все мучеше недоволно. Нощем обаче плевнята се превръщаше в празна черупка, която чака страшния си господар – създание хитро и подло, което като нищо може да отвори вратите, за да подмами някое глупаво момче. Защото Дима беше убеден, че ги е затворил. Напълно убеден, което отново го подсети за „маленките“ – духовете на некръстени бебета, които търсят да откраднат нечия душа.
„Стига – смъмри се сам той. – Пьотр нарочно е отворил вратите, за да ти погоди номер. Да излезеш на студа или да откажеш и да станеш за смях.“ Но Дима беше показал на братята си и баща си, че не го е страх от тъмното, и тази мисъл го стопли, нищо че вятърът хапеше ушите му дори през вдигнатата яка. И чак тогава си даде сметка, че вече не чува лая на Мълния. И че не е била на стъпалата пред кухнята, когато Дима излезе – иначе непременно би се опитала да мушне телце през открехнатата врата.
– Мълния? – извика той, но вятърът смота гласа му нанякъде. – Мълния! – пробва отново, но не твърде силно, в случай че и нещо друго е наострило уши.
Вървеше през двора, а сенките на дърветата подскачаха по земята. От другата стана на горичката се виждаше широката лента на пътя, който водеше чак до градчето и църковния двор. Дима побърза да отклони поглед, преди въображението му да се е развихрило – лесно можеше да си представи как нечий труп с изгнили дрехи влачи крака по пътя от гробището и оставя кални стъпки след себе си.
Тих вой долетя откъм дърветата и Дима изписка. Жълти очи го погледнаха от мрака. Светлината от фенера му улови черни лапи, рошава козина и оголени зъби.
– Мълния! – възкликна той с облекчение. Пак добре, че бурята трещеше така, иначе момчетата като нищо щяха да чуят срамния му писък, да притичат и да заварят бедното им куче, скрито уплашено в храсталаците. Неприятна мисъл. – Ела тук, момиче – рече ѝ тихичко той.
Мълния клечеше с корем до земята, присвила уши назад. Не помръдна.
Дима погледна към плевнята. Гредата, с която залостваха вратите, лежеше счупена на парчета в храстите. А отвътре долиташе тих звук. Дали някое ранено животно не се беше скрило от бурята? Или някой вълк?
Златната светлина от прозорците на къщата изгледаше ужасно далече. Дали да не се върне и да повика татко си? Едва ли някой очаква от него да се изправи сам-самичък срещу вълк. Да, но ако вътре няма нищо? Или е някоя нещастна котка, която се е сбила с Мълния? Ако е така, тогава всичките му братя щяха да му се смеят, не само Пьотр.
Дима тръгна към плевнята, протегнал ръка с фенера. Изчака вятърът да стихне за миг и стисна ръба на тежката врата, за да не го перне на влизане.
В плевнята беше тъмно, ако не броим тънките снопове лунна светлина, които се провираха през гредите. Дима направи още крачка-две в мрака. Мислеше си за добрите очи на Свети Феликс и трънливия ябълков клон, пронизал сърцето му. А после, сякаш само си е поемала дъх, бурята се разбесня отново. Вратите зад Дима се затръшнаха с трясък, а светлинката на фенера му трепна и угасна.
Навън бурята вилнееше, но в плевнята беше тихо. Животните се бяха смълчали, сякаш в очакване. Дима надушваше страха им през сладкия дъх на сеното… както и нещо друго. Тази миризма му беше позната, помнеше я от онзи ден, когато заклаха няколко гъски за празничната трапеза – горещата и солена воня на кръв.
„Връщай се“ – каза си той.
Долови някакво движение в мрака. Лунният светлик се отрази в… очи, може би. А после нещо черно се отдели от сенките и се плъзна през плевнята.
Дима заотстъпва назад, притиснал безполезния фенер до гърдите си. Сянката носеше дрипави останки от хубава одежда и за миг Дима се обнадежди, че някой пътник е влязъл в плевника да потърси убежище от бурята. Само дето сянката не се движеше като човек. Движенията ѝ бяха прекалено грациозни и тихи, тялото се разтегна снишено, дебнещо, пристъпи към Дима. Момчето изскимтя. Очите на сянката бяха огледално черни, тънки жилки се разливаха нагоре от хищните нокти, сякаш ръцете ѝ са били потопени в мастило. Тъмните жилки по кожата на създанието пулсираха едва доловимо.
„Бягай – повтаряше си Дима. – Викай.“ Сети се за гъските, как се бяха приближили до Пьотр спокойно и доверчиво и дори не изкрякаха, преди брат му да им извие вратовете. „Глупави гъски“ – така си беше помислил тогава Дима, но сега вече разбираше.