Нещото се надигна – черен силует с две разперени криле, краищата им закъдрени като дим.
– Папа! – опита се да извика Дима, но думата само изгъргори в гърлото му.
Нещото застина за миг, сякаш думата му е прозвучала познато. Заслуша се, кривнало глава настрани. А Дима отстъпи назад още крачка, и още една.
Чудовището прикова с поглед момчето и само след миг надвисна над него. Лунните снопове се разляха по торса му и Дима видя, че тъмните петна около устата и по гърдите му са от кръв.
Създанието се наведе напред и вдиша дълбоко. Отблизо лицето му беше на млад мъж… докато звярът не раззина уста връз наниз от дълги черни зъби.
Усмихваше се. Чудовището се усмихваше при мисълта, че скоро ще се нахрани добре. Дима усети нещо топло да се стича по крака му и разбра, че се е напишкал.
Чудовището скочи.
Вратите зад Дима се отвориха рязко и бурята нахлу. Чу се силен трясък, вятър събори крилатото чудовище и го запрати към стената. Дървените греди се сцепиха от силата на удара, а звярът се срина на пода.
Някой бе влязъл в плевнята – човек с дълго сиво палто, жена, дългокоса, черната ѝ коса, развяна от странен вятър. Лунният светлик огря за миг лицето ѝ и Дима се разрева още повече, защото жената беше прекалено красива, за да е обикновен човек, значи беше светица. Той е умрял, а тя е дошла да го придружи на небето.
Само че жената не спря да го приласкае в обятията си с тиха молитва. Вместо това тръгна право към чудовището с вдигнати ръце. Значи беше светица воин тогава, като Свети Юрис или Света Алина от Долината.
– Внимавай – успя да прошепне момчето, защото се боеше за нея. – То има… зъби.
Но светицата не се страхуваше. Побутна с върха на ботуша си чудовището и го обърна на хълбок. Създанието се размърда и изръмжа, а Дима стисна по-силно фенера, като да беше щит.
С няколко бързи движения светицата стегна ръцете на звяра с тежки окови. После дръпна веригата и принуди чудовището да се изправи. То понечи да я захапе, зъбите му изтракаха, но жената не трепна, не извика. Само перна създанието по носа, сякаш беше непослушно кученце.
Звярът съскаше и напразно дърпаше оковите. Размаха криле в опит да събори жената, но тя стисна веригата с една ръка, а другата изпъна рязко напред. Нов порив на вятъра удари чудовището и го запрати в стената на плевника. То се стовари на пода, после се надигна на колене, изправи се тромаво и взе да залита – досущ като човек, в интерес на истината, като папа, когато окъснееше в кръчмата. Светицата подръпна веригата. Измърмори нещо, а звярът изсъска. Вятърът виеше наоколо.
Не е светица, осъзна Дима. „Гришанка.“ От Втора армия. Вихротворка, която може да контролира вятъра.
Жената свали шала от раменете си и го метна върху главата на създанието, после поведе пленника си покрай Дима. Чудовището все така се дърпаше и ръмжеше.
А после гришанката метна на Дима сребърна монета.
– За щетите – каза тя, а очите ѝ грееха като скъпоценни камъни под лунния светлик. – И не си видял нищо, ясно ли е? Затваряй си устата, иначе следващия път ще му отпусна каишката.
Дима кимна, нови сълзи потекоха по бузите му. Гришанката вдигна вежда. Никога не беше виждал лице като нейното, по-красиво и от най-красивата икона, очи сини като речен вир. Тя му подхвърли още една монета и Дима едва не я изпусна.
– Тази е само за теб. Не казвай на братята си.
Дима се обърна след нея. Жената излезе през двойната врата, а той се раздвижи с върховно усилие на волята. Искаше да изтича в къщата и да зарови лице в полите на майка си, но също толкова искаше да хвърли един последен поглед на гришанката и нейното чудовище. Тръгна след тях с тихи стъпки. В сенките на окъпания от луната път чакаше голяма карета, кочияшът – загърнат в черно наметало. Лакей скочи от страничната стъпенка, пое веригата от гришанката и ѝ помогна да вкарат създанието в каретата.
Макар сребърниците да тежаха хладни в шепата му, Дима реши, че сигурно сънува – така де, лакеят не се изстъпи пред чудовището с думите „Изчезни, звяр!“ или „Повече да не си обезпокоил тези хора!“, както би направил всеки юнак от приказките.
Вместо това в тъмните сенки на брулените от вятъра борове лакеят каза следното:
– Пазете си главата, Ваше Величество.
2
Зоя
ВОНЯТА НА КРЪВ ТЕЖЕШЕ в каретата. Зоя притисна ръкав към носа си, но мръсната вълна миришеше на плесен и застояло, така че не ѝ помогна особено.
„Отврат!“ Сякаш не стигаше, че трябва да препуска из равкийската провинция посред нощ с взета назаем карета с ужасни пружини, а и с такава дреха на всичкото отгоре! Неприемливо. Съблече палтото и макар вонята да се бе задържала по бродираната коприна на синия ѝ кафтан, веднага се почувства по-добре.