Джек Лондон
Белязаният
Вече нямам високо мнение за Стивън Макей, въпреки че по-рано се кълняха в него. Беше време, когато го обичах повече от родния си брат. Ако някога срещна отново Стивън Макей, не отговарям за себе си. Не мога да повярвам, че човекът, с когото деляхме храна и завивки и с когото преминахме по Чилкутската пъртина, може да постъпи като него. Винаги съм считал Стив за почтен човек и искрен приятел, без капка отмъстителност или злоба. Никога вече няма да вярвам в хората. Аз бдях над леглото на този човек, когато се разболя от тиф;
гладувахме заедно при изворите на река Стюърт, а при Малката лакерда той спаси живота ми. И сега, след като сме били толкова години заедно, мога да кажа за Стивън Макей само едно: той е най-долният човек, когото някога съм срещал.
Ние тръгнахме за Клондайк през есента на 1897 година, в разгара на златната треска, но тръгнахме твърде късно, за да прехвърлим Чилкутския проход, преди да се застуди времето. Бяхме изминали почти половината от пътя, натоварени с цялото наше снаряжение, когато започнаха да прехвръкват първите снежинки. Тогава се наложи да купим кучета, за да продължим пътя си с шейна. Ето как се сдобихме с Белязания. Цените на кучетата бяха високи и ние платихме за него сто и десет долара. Видът му заслужаваше тази цена. Казвам „видът“, защото той беше най-красивото куче, което някога съм виждал. Тежеше шестдесет фунта и притежаваше всички качества на отлично впрегатно куче. Не можахме да открием породата му. Не бе нито хъск, нито мейлмют, нито хъдсън бея. Приличаше на всички тези породи, а същевременно на нито една от тях; на всичко това отгоре имаше нещо у себе си и от кучетата на белите, защото от едната му страна, сред жълтокафявия и мръснобял цвят, имаше едно катраненочерно петно, голямо колкото отвор на кофа за вода. Затова го нарекохме Белязания.
На вид той беше чудесен. Когато беше добре хранен, мускулите му изпъкваха по цялото тяло. Из цяла Аляска не съм виждал по-силно и по-умно на вид куче от него. Като го погледнеш, струва ти се, че има сили да тегли повече и от три кучета с неговия ръст. Може и така да е било, но аз нито веднъж не го видях да прави това. Неговата интилигентност не се проявяваше в това направление. Изкуството да краде и отмъква различни неща владееше до съвършенство. Освен това притежаваше буден нюх. Предчувствуваше кога предстои работа
и винаги офейкваше навреме. Да изчезва, когато се наложи, и да се появява наново в най-удобното за него време, бе негово дарование. Дойдеше ли време за работа, цялата му интелигентност се изпаряваше: пред нас заставаше едно размекнато, треперещо съзздание, същинска пихтия, при вида на което сърцето ви се облива в кръв.
Понякога ми се струваше, че това не бе от глупост. Може би, подобно на някои мъже, които познавам добре, той да бе твърде умен, за да работи.
Не бих се учудил, ако разбера че с този свой ум той просто се е подигравал с нас. А може би беше Преценил всичко и бе решил, че малко бои от време на време, без да работи, е къде-къде по-добре, отколкото да работи от тъмно до тъмно, без да яде бой. Той имаше достатъчно ум да си направи тази сметка. Казвам ви, седял съм и съм гледал в очите на това куче; такава интелигентност се излъчваше от тях, че по гръбнака ми полазваха тръпки. Просто не зная как да я обясня, защото тя не може да се предаде с думи. Тя може само да се види, както я вйдях аз, това е всичко. Понякога, като се вглеждах в очите му, ми се струваше, че надниквам в човешка душа. Това, което виждах, ме плашеше и в главата ми почваха да се въртят разни мисли за превъплъщение на душата и ред други глупости. Казвам Ви, в очите на това животно чувствувах нещо, като че искаше нещо да ми каже, но аз не бях чак толкова умен, за да го разбера. Каквото и да беше то (зная, че ставам просто смешен), но, каквото и Да беше, то ме объркваше. Не съм в състояние даже да ви дам и най- малка представа за онова, което виждах в очите на това животно. То не бе някаква светлина нито пък цвят, а нещо, което се движеше, докато самите очи оставаха неподвижни. По-точно казано, аз не видях да се появява нещо в тях, по-скоро чувствувах, че се появява. Това бе изразителност — точно така — и тя ми въздействуваше. Не, то бе нещо повече и по-различно от една обикновена изразителност. Не зная какво беше точно, това но породи у мен чувство на близост. Не, не, съвсем й не сантиментално чувство. То бе по-скоро чувство за равенство. Тези очи никога не молеха, както очите на елена например. Те предизвикваха. Всъщност не бе и предизвикателство в истинския смисъл на думата. То бе просто едно спокойно проявление на равенство. Не мисля, че всичко това бе преднамерено. Убеден съм, че кучето не го съзнаваше. То беше там, защото съществуваше, и кучето не можеше да му попречи да проблясва. Не, не проблясваше, движеше се. Съзнавам, че говоря глупости, но ако и вие имахте възможност да погледнете в очите на кучето, както това се случваше с мен, тогава щяхте да разберете. И със Стив се случи същото, както с мен. Веднъж се опитах да убия Белязания — той не бе годен за нищо — и се провалих. Поведох го към храсталака и той ме последва бавно и с нежелание. Досещаше се какво го очаква. Спрях се на едно подходящо място, застъпих с крак въжето, с което го водех, и издърпах големия си револвер система „Колт“. А кучето клекна и започна да ме гледа. Казвам ви, то не молеше. Просто ме наблюдаваше. И аз видях в очите му да се движат различни непонятни неща, да, просто да се движат. Всъщност не виждах нещо да се движи, струваше ми се, че виждам може би само защото, както казах и преди, смятах, че само ги чувствувам. И ще ви кажа направо, не се осмелявах да предприема нищо. Като че трябваше да убия човек, съзнателен, храбър човек, който гледа спокойно в оръжието и като че иска да каже: „Е, кой се страхува?“ Изведнъж ми се стори, че долавям нещо от това, което излъчваше неговият поглед, и вместо да натисна бързо спусъка, аз се забавих, за да успея да го доловя. Ето го, то бе точно пред мен и проблясваше в очите му. След това стана вече късно. Изплаших се. Разтреперах се като лист, а в стомаха си почувствувах силни спазми, като че ме бе хванала морска болест. Тогава седнах на земята и започнах да гледам кучето, то също не сваляше погледа си от мен, докато почувствувах, че ще полудея. Искате ли да знаете какво направих? Захвърлих пистолета и се затичах към стана с изпълнено със страх от бога сърце, и Стив ми се присмя. Една седмица по-късно забелязах, че Стив отведе Белязания в гората със същата цел и се върна сам, но малко след това се прибра и кучето.