Всеки случай Белязания не се захващаше за никаква работа. Бяхме платили за него сто и десет долара от последните си пари, а той не желаеше; да работи. Не само това, той не искаше даже да опъне тегличите. Стив се опита да му говори, когато за първи път го впрегнахме, но той само потрепера леко и това беше всичко. Поне да бе дръпнал тегличите, а той не направи даже и това. Стоеше като закован и се тресеше, същинска пихтия. Тогава Стив го плесна с камшика. Той изджафка, но не се помръдна. Стив го плесна отново, този път по-силно, и кучето започна да вие проточено като същински вълк. Това подлуди Стив и той стовари половин дузина удари върху него. Тогава не издържах, изскочих от палатката и затичах с все сили към тях. Казах на Стив, че се отнася грубо с животното,
и ние се поскарахме, а дотогава не си бяхме казвали една крива дума. Той хвърли камшика на снега и се отдалечи, подлудял от гняв. Аз вдигнах камшика и се приближих до кучето. То се разтрепера и се сви от страх, преди да замахна с камшика. Още при първия удар зави като изгубена в ада душа и легна на снега. Подкарах останалите кучета и те го повлякоха напред, а аз продължавах да го шибам с камшика. Тогава то се търколи по гръб и се завлачи по снега, размахало във въздуха лапи, а от гърлото му излизаше проточен вой, като че го прекарваха през машина за кълцане на месо. Стив се върна и започна да ми се присмива, а аз се извиних за думите, които му бях наговорил.
Никакви средства не можеха да принудят Белязания да се залови за работа, затова пък за първи път в живота си виждах такава лакома свиня, облечена в кучешка кожа. На всичкото отгоре той бе един от най-изкусните крадци. Невъзможно беше Да бъде надхитрен. Неведнъж оставахме без бекон за закуска, защото Белязания успяваше да го излапа преди нас. И пак благодарение на него насмалко не умряхме от глад по горното течение на Стюърт. Успял да се добере до сандъка, в който държахме месото, и това, което не бе успял да изяде сам, го довършили останалите кучета от впряга. Той не подбираше. Крадеше от всички. Винаги неспокоен, пъхаше носа си навсякъде или пък се запиляваше нанякъде. На разстояние пет мили около нас нямаше стан, който да не бе нападал. Най-лошото беше, че, хората винаги идваха при нас да им заплащаме неговите сметки, и напълно справедливо; такъв бе законът на страната. Това много ни затрудняваше, особено първата зима на Чилкут, когато се разорихме, защото трябваше да плащаме цели свински бутове и пушени гърди, които не бяхме даже и вкусили. Белязания умееше и да се бие. Той можеше да върши абсолютно всичко, само не и да работи, Тегличите не бе опънал нито веднъж, но командуваше целия кучешки впряг. Начинът, по който принуждаваше останалите кучета да се държат на почтено разстояние, представляваше много поучителна гледка. Непрестанно ги дразнеше и едно-две кучета винаги носеха върху си пресни следи от неговите остри зъби. Но той бе нещо повече от побойник. Нито едно същество, което ходеше на четири крака, Не можеше да го уплаши. Виждал съм го-да се вмъква сам-самичък всред чужди впрягове и без ни най-малък повод от тяхна страна да ги разпердушинва всичките. Казах ли ви, че ядеше много? Веднъж го хванах да яде камшика. Точно така. Беше започнал от ремъка и когато го хванах, беше стигнал до дръжката и продължаваше да яде,