Красномир Крачунов
Белязаният
В късният следобед, въпреки че наближаваше хоризонта, Слънцето силно прежаряше. Самуел Райт Бътлър, наричан от приятелите си просто Сам, се прибра в къщата си и тръгна към задния двор. Пред вратата спря, вдигна ръка и леко натисна изкорубената дъска. Пантите неприятно заскърцаха. Прекрачи изтрития дървен праг и в същия миг умората го надви. Изпита противна слабост в краката, колената му поддадоха и едва успя да се довлече до скамейката, скована от някой предишен обитател на ранчото под короната на стара, но все още разкошна круша с чудни на вкус плодове.
Днес свърши толкова много работа!
Отпусна се направо на земята и погледът му се зарея в изпепелената от жегата далечина. Унесът извика спомени от миналото. Мярнаха се отдавна забравени образи. Скръб, тъга и надежда се смесиха в едно цяло и се превърнаха в здрав успокоителен сън
— Събуди се, Сам! — Алекс, железният кон се бе сврял в нишата на стената до входа. — Дори до Дома си, не бива да спиш под открито небе без защита.
— Нали ти си до мен — размърда се съненият човек.
— О, аз съм един свободен кон-робот, нямам господар на когото вярно да служа и това ме кара да страдам непрекъснато.
— Стани ми приятел.
— Сърцето ми е заето.
— Нима мъртвеца ти е по-мил?
— Какъв неблагодарник си. Този мъртвец ти спаси живота.
— Видях единственото възможно прикритие и се мушнах под тебе. Но ако твърдиш, че той е загинал преди три века с благородната цел да ме спаси, позволи ми да не повярвам.
— Кой знае? — измърмори едва чуто коня. И в тези думи имаше неприкрита тъга.
— Тогава, възприеми ме като пряко продължение на Били.
— Вие сте толкова различни — възпротиви се Алекс. — Той бе с нежна душа, а ти си груб и практичен селянин…
— Не обиждай!
— Виждаш ли, дразниш се от истината, а той би възприел тези думи като невинна шега. Но не в това е проблемът. Настройката ви е различна. Възприел съм по-хубавата и другата ми е чужда и неприятна…
— Да те обяздя отново?
— Ха! Да не съм глупак! Да изгубя паметта си? Да изгубя собственото си „аз“?
— Щом те измъчва…
— Никога!
Роботът се ядоса и повече не проговори. Сам се усмихна, търколи се отново на земята до пейката и безгрижно затвори очи. Скоро дишането му стана равномерно.
Високо в небето, далеч на юг, където хоризонтът се слива с веригата плешиви планини, се появи едва забележима точка. Алекс веднага я забеляза и напрегна вниманието и погледа си — от десетки години над тази изгоряла степ не беше се вестявало подобно същество.
Черната птица бавно планираше във въздуха без да размахва огромните си криле, извиваше уродливата си като посадена на дълга гъвкава шия глава на всички страни и издаваше резки пронизителни крясъци.
Алекс се поизправи, готов да изстреля порция смъртоносен заряд, но нещо по-силно от тази му готовност да предпази Сам се намеси и заповяда да стои мирен.
Роботът затихна.
Лешоядът промени ъгъла на атака на крилата си и започна да се спуска към земята. Бягащата му сянка покри спящия човек и просто се закова на едно място. Младежът се размърда тревожно, пробълнува нещо неясно, обърна се на гръб и внезапно отвори очи.
Погледите им се срещнаха!
Птицата извъртя глава и рязко закряка:
— Га-а! Га-а! Га-а!
После разочаровано размаха криле и сянката и отплава нейде встрани. Зелените треви, през които мина, веднага увяхнаха.
Сам проследи с поглед птицата и видя как тя се насочи към близкия хълм и кацна на неговия връх.
— Какво беше това? — запита уплашен човекът.
— Не забелязах нищо опасно — отвърна Алекс.
— Тази птица, която кацна на онзи хълм…
— О, тя просто прелетя високо над ранчото.
— Изпитах внезапен студ. Събудих се. А тя над мен! Искаше да ми изкълве очите!
— Сънувал си страшен сън — обясни Алекс.
— Ужасно беше: остър стиснат клюн и очи пусти, бездънни, водещи в небитието. Още миг и щях да падна в тях. Замириса ми на мърша. Сякаш смъртта ме докосна. Сигурен съм — птицата искаше да изкълве моите очи! Сигурен съм!
— Събудил те е вътрешния ти усет. Той е кроил намеренията на лешояда, той те е лъгал, той те е спасил…
— Какво искаш да кажеш с това?
— Повтарям: сънувал си лош сън. Но с продължение в будно състояние.
— А птицата?
— Тя прелетя високо над тебе и сянката и дори не достигна земята.
Сам поклати глава, наведе се и вдигна едно черно перце — изглежда се бе откъснало от птицата. Обърна се към робота, но той мълчеше с обичайната си невинна физиономия — никога не си признаваше пропуските. Ако сега го запиташе, как е допуснал това да проникне в двора, сигурно щеше да отговори, че е следствие на техническа магия.