Без да чака заповед, Алекс спусна защитното поле и бясно запрепуска. Пред тях се вдигна стена на взрив. Преминаха я под облак падащи камъни. Единствен роботът би могъл да обясни, как успя да премине разкъсаната земна гръд, без да пропадне в разтворилата се дълбока цепнатина.
Димната завеса ги скри от неизвестните врагове…
— Ще ни убият — изстена Алекс. — Конете им са най-нов боен модел. Улучат ли щита ни, превръщаме се на облаче синкав дим.
— Прави, каквото можеш — усети Сам див пристъп на страх.
— Как не искам да умирам — почти зави Алекс. — Кой ще отмъсти за Били?
И вместо да продължи да препуска с пълни сили, Алекс се просна на земята и замря, като се превърна в обикновен примитивен камък. Напразно Сам блъскаше с шпорите си. Конят търпеливо и с голяма доза мазохизъм понасяше електрическите удари. Човекът замря под тежестта на примитивния страх. Сви се на седлото и зачака със затворени очи приближаващия край.
Нетърпението, дори в критична ситуация, е неизменен израз на вродено любопитство. Сам отвори очи и обгърна с бърз поглед околността. Десетината конници, построени в идеална индийска нишка, преминаха на два разтега растояние от тях и ги покриха с пътна пепел.
Тропотът затихна в далечината.
— Май се отървахме — въздъхна Алекс. — Забеляза ли лицата им?
— Не, но видях гърбовете им.
Точно на врата на коня, малко над седлото, се оформи широк екран. Замяркаха се различни лица.
— Ехе, те се смеят!
— Познаваш ли ги?
— Дори не съм ги виждал!
— Запомни ги и се пази. Това са пазачите на пустинята. Бродят сред камъните и пясъците, ловят случайните пътници и… знаеш ли как постъпват с пленниците?
— Не.
— Пазачите са роби на пустинята и са обречени да скитат из нея, докато не си намерят някой замесник. Тогава се освобождават.
— С теб, какво щеше да стане?
— О-о! Дребна работа, незначителен детайл от унилата гледка. Смачкана тенекия. Липса на разум. С една дума, смърт.
— А сега, какво ще правим?
— Изплъзнеш ли се веднъж, втори път не могат да те преследват и пленяват.
— Да вървим тогава!
— Още е рано — уточни Алекс с равнодушното си конско самодоволство. — Не трябва да ни хванат до полунощ. Засега, ловът продължава. И ние сме още прост дивеч. — Той се разсмя бурно.
Преди да падне мракът, Слънцето ярко се разгоря, но без да нажежава повече пясъка, стана огромно и запълни половината хоризонт. Постепенно потъмня, превърна се в червен гигант и след като се скри, небето още дълго аленееше.
Някъде към полунощ се разнесе далечен вой.
— Пустинните лисици.
— Мина дванадесет — забеляза Сам. — Струва ми се, че може да вървим необеспокоявани.
— Още не — възрази конят. — Докато лисиците вият, времето спира.
— Гледай ти! Още едно странно правило.
— Правило като всички останали в света на техническата магия.
— Престанаха да вият!
— Сега ще им дам да разберат — оживи се Алекс.
Конят полетя направо от легнало състояние. Ускорението бе така силно, че Сам почти се свлече от седлото. Притисна се към силовото поле-щит и главата му се замъгли.
— Настгигаме ги.
— Кого?
— Пазачите на пустинята.
И наистина, пред тях, само на няколко метра, яздеха десетте конника. Преди те да забележат появата им, Алекс вихрено застана точно на пътя им. Сам заповеднически вдигна ръка.
— В името на пустинята — думите сами се появяваха в главата му, — следвайте ме!
Веселите възгласи спряха. Шегите увиснаха недовършени във въздуха. Смутените хора първоначално млъкнаха, после изригнаха гръмки възгласи на негодувани, но бяха принудени да се подчинят. Построиха се в две редици по петима и заобиколиха Сам и Алекс.
Групата запрепуска бясно през пустинята.
— Сега никой няма да се осмели да ни спре — поясни Алекс. — Те ще ни защитават от всички опасности. Такъв е законът на пустинята през този ден.
Склонът се спускаше рязко надолу. Мъгла покриваше реката. Водата бурно течеше.
— Имате щастие — заговори първият мъж отдясно. — Мой ред е да се уволнявам от редовна пустинна служба. А на воля ме чакат няколко пренеприятни личности със заредени карабини. Смятате ли, че иначе нямаше да ви забележа в онова каменно състояние на лична маскировка?
— Как се казваш, приятелю? — запита Сам.
— Варномонук. Родом съм от Салотониковата гора. Но ме наричат просто Варнук.
— Успееш ли да се освободиш, ела в ранчото ми. Струва ми се, че ще успея да ти осигуря някаква защита.
— С радост ще се възползувам. Страх ме е, че жив няма да стигна до къщата ти, но те уверявам, на всяка цена ще опитам.
Алекс се гмурна отначало в мъглата, после във водата и Сам не успя да каже довиждане на строгите си стражи.