— Бори се, Сам! Бори се! — завика Алекс и го изхвърли от седлото и защитата. — Бори се за живота си!
Преди да падне във водата, Сам се превъртя няколко пъти по време на краткия си полет, успя инстинктивно да докопа дръжката на пистолета, а накрая видя коня да се обръща и да препуска към вътрешността на пустинята.
Но повече нямаше време да наблюдава вероломния си спътник. Съвсем близо до него премина голямо, гъвкаво и пъргаво тяло с вретенообразна форма. Поиска да стреля, но силен удар му попречи. Наистина пръстът натисна спусъка на плазмения пистолет и зарядът се завря на пусто във водата и изгасна сред облак съскаща пара.
Речната акула-супермутант захапа тялото на Сам. Спаси го предвидливо надянатата ризница със силово закрепване. Рибата бързо забеляза невъзможността да забие зъбите си в жива плът и подчинявайки се на природния си инстинкт, го повлече в дълбокото. От водата нямаше защита — щеше просто да се удави. Плазменият пистолет в случая бе излишен — огнената плазма щеше да го свари със заряда си. Наложи му се да пусне пистолета. Затърси със свободната си дясна ръка револверът, но той се оказа наполовина в захапката на акулата. Единственото, което се оказа във възможностите му, бе да извади ножа и да замушка с него където му падне. Бликна кръв и замъгли напълно и без това мътната бездна.
Няколко по-дребни хищника бяха привлечени от миризмата на кръв. Те не изчакаха акулата да умре, а се нахвърлиха като вълци върху разбеснял се глиган и стръвно заръфаха.
Сам усети хватката на челюстите да отслабва, напъна се и успя да се измъкне. Загреба мощно с ръце и се насочи право към брега.
Този път успя да докопа карабината навреме.
Стреля по препречелия пътя му крокодил и със задоволството на войник по време бой видя, как бронираното тяло се разлетя на кървави части, след избухването на куршума.
Брегът се оказа съвсем наблизо. Две загребвания бяха достатъчни да се хване за увисналите клони и с един мах на краката да се окаже високо над речната повърхност. Под него мътилката се завъртя в бесен въртоп, бляснаха озъбени челюсти, мярнаха се гъвкави тела и разочарованите любители на прясно месо побързаха да изчезнат, след като плячката им избяга.
Сам обърна гръб на Реката — тя бе един отминал етап в неговото пътешествие, — и по преплетените клони се запромъква навътре в гората. Забеляза, че почти нямаше листа. Дърветата бяха поголовно изсъхнали, въпреки невероятната влага. Но нямаше нито време, нито желание да се замисля… Наблизо някакъв голям звяр се провираше шумно през гъсталака без да подбира път.
Огромен черен носорог се мяташе и блъскаше в калта и пречупваше с едрото си тяло с лекота срещнатите дървета. Изблиците на гняв все по-често се придружаваха с рев на уплаха.
Сам се премести на по-здрав клон, откъдето виждаше ясно носорога. Животното потъваше в калта и се мяташе като бясно. Злобните очички премигваха тревожно и напразно молеха някого за помощ. Тинята обхващаше тялото с неумолимите си прегръдки и бавно, сякаш с наслада, го поглъщаше. Ревът тресеше въздуха и заглушаваше всичко наоколо. Устата се напълни, полетя издишван фонтан, придружен от бълбукане, което бързо затихна и последното нещо, което изчезна от белия свят беше върха на острия рог. Няколкото движения по повърхността изчистиха и последните следи от гигантското животно.
Имаше го преди миг — превърна се на кал.
— Каква ужасна смърт — промълви Сам и усети жал към непохвтния гигант.
Но в следващия миг сам с ужас забеляза, че дърветата бавно потъват в тинята. Няколко секунди панически се премяташе от клон на клон и от стебло на стебло, но се овладя и затърси с поглед устойчиво място. Забеляза нисък хълм и инстинктивно се насочи към него.
Оставаха му само десетина метра до твърдата наглед земя, когато и последният здрав клон, на който се намираше, започна да потъва. Краката му се покриха с кал.
Изтегли ласото от пояса си и като натисна копчето, го насочи към стеблото на единственото растящо на хълма дърво. Въжето изсвистя и здраво се уви около дънера. Двигетелят зашумя и затегли човека към сухото. Сам се стараеше единствено да не изцапа очите си. С голи ръце отблъсваше изпречилите се препятствия.
Почти невярващ се изправи на крака и с наслада заопипва твърдата почва. Опря се с гръб на дървото и се отпусна на земята. Задиша дълбоко волнния и прекрасен въздух.
Спасен съм! — мина приятна мисъл през главата му.
И веднага съмнение проникна в душата.
Защо е като марионетка? Кой дърпа всъщност конците? Кой мисли вместо него и взема решения? Защо всеки път се получава така различно. Как да разчупи този омагьосан кръг?