Вдигна поглед към небето и с надежда потърси някакъв знак…
През порите на земята заизлиза душна мъгла. Белезникави нишки се насочиха към небето, сплетоха се в плътна завеса, която подхваната от слабия вятър се разкъса на талази и се понесе към очите на Сам.
Шумът на буйната вода се притъпи и сякаш отиде някъде много далече. Приспиващо спокойствие погали Сам и нежно затвори обърканите очи.
Сънят надви пламтящия мозък и спусна живителна за него тъмнина, а от нея…
Появи се пещерата. Направо от стените излитаха огнени кълба и пламъците биеха в тавана. В средата на каменния олтар оракулът бърбореше с широко отворената си уста.
Неясните звуци изпълваха залата.
Сам се напрегна и за свое учудване започна ясно да разбира думите. Оракулът говореше!
— Сведи чело към земята, виж змията що в краката пълзи, вдигни я бързо и около шията си я увий! Раздвоеният и език пътя ще ти показва!…
Колко дълго беше спал, Сам не успя да установи. Отвори очи и бе запленен от прекрасната гледка.
Реката величествено носеше водите си между двата бряга. Левият, по-далечният, щедро разпръскваше със златистите си камъни ослепителните слънчеви лъчи. Десният даряваше зелена отмора на очите. Игрив вятър вълнуваше разкошните корони на дърветата. Песните на неуморните птици се сливаха във възторжен сроен хор. рипяваха им насекомите. Но понякога общата хармония се нарушаваше от силният рев на скрит в глухите дебри голям хищник. Тогава гората се смълчаваше и обитателите и почтително изчакваха господарят да свърши със словото си.
От хълмчето с дървото, на което се бе облегнал, до гората почвата бе покрита с пъстър цветен килим и по него крачеше стройна жена.
— Колко се радвам, че мога да Ви видя — каза тя, след като спря на две крачки от него. — О, ти си бил почти момче. Не се учудвам, че Ред те е подценил…
— Той се опита да ме убие — измърмори смутено Сам.
— Знам — спокойно отвърна жената. — Отнесъл се е зле с Вас и не мога да Ви упрекна в нищо. Нея вечер очаквах Ред да дойде при мен, а той се запилял в Развалините… Щеше да види последната си рожба, Виржиния, вече не е бебе, но още не се досеща, че когато порасне, няма да има защитник.
Жената замълча и се отдалечи на няколко крачки. Сам се надигна и с мъка се изправи. Усети слабост, пред очите му притъмня и да не падне се хвана за дървото.
Когато се съвзе, откри, че е невероятно мръсен и неволно се засрами.
— Къде мога да се измия? — запита той.
Вместо отговор жената на Ред, или по-скоро любовницата му, вдигна ръката си: по-добре стой на място. Прекара поглед от шапката надолу до краката. Сам усети облекчение. Чистотата го обсеби от порите на кожата до шпорите на ботушите. Сила и свежест нахлуха в жилите и мускулите.
Той беше готов за нови преживявания.
И заедно със силата дойде яростта. Само да види отново Алекс и ще… Всъщност, какво би могъл да стори на бронираното същество? Един кон-робот може да бъде опитомен единствено чрез обяздване.
— Напразно виниш приятеля си — сякаш прочете мислите му жената. — Той се осмели да приближи моите граници повече от допустимото и ако ги беше пристъпил дори със сантиметър, щеше веднага да загине. Конят Алекс уби Ред и аз ще му отмъстя! Но преди това трябва да науча подробностите за смъртта на моя син Били…
— Той е бил твой син? — изуми се Сам.
— Какво чудно има в това?
— Били е живял преди много години.
— Ние, жените на Пустинята сме вечни. Родила съм се далеч преди планетата да опустее. В началото на Разрухата се заселихме край Реката… Беше ни трудно, много трудно и едва оцеляхме. Сега сме неразделна част от Системата… Децата ми бродят по неосвоените кътчета. След време там ще възникнат големи селища и те ще станат родоначалници на Новото човечество.
Тя млъкна. Хвана за ръка Сам и го поведе през разкошната градина. Стигнаха до една дървена беседка, увита с пълзящи растения. Жената се извърна и приближи устните си към Сам.
Момъкът усети приятна тръпка да минава по тялото му и след като я сграбчи в обятията си, забрави всичко друго на света…
Съвзе се на полето.
Край него търпеливо тъпчеше Алекс.
— Приятелю, Сам — заговори с непринудена сигурност, — прекалено дълго се отдава на сладострастието. Мятай се на седлото, защото ни предстоят сериозни дела.
И какво можеше да му се възрази, а и Сам не изпитваше желание да влиза в пререкания с робота. Разбираше поведението на спътника си и същевременно се бунтуваше срещо студената рационалност на мошината. Та те не бяха едно цяло, една същност и мисъл, те бята нещо повече, нещо по-силно, две същества със свой собствен свят и разбиране и не би трябвало…