Разтреперан Сам се освободи от мъртвите пипала и с пугнуса се взря в разпилените останки — някои части продължаваха да се извиват. Изтича встрани на чисто място, седна направо в пръстта, хвана главата си с ръце и се разплака…
Конски тропот го накара мълчаливо да изтрие сълзите си.
— О-хо-хо! — възхити се Алекс. — Имал си интересно преживяване. Изглежда, са те поканили най-учтиво на вкусна трапеза в качеството ти на бифтек по татарски. А ти грубо си отказал. Горкият, беден Муци! Отиде си от този хубав свят без да изпълни заветното си желание, поне веднъж в живота си да хапне човешко, гарнирано с пресмъртен вопъл.
— Ама че отвратително! — възмути се Сам. — Ти къде изчезна толкова време?
— Наложи се да направя няколко спешни консултации относно Били…
— Аха! И ме изостави!…
— Колко си несправедлив! Насам препусках като луд. Така си бях разчел времето, че щях да те хвана точно над гърлото на Муци. А ти ме обвиняваш…
Бойната машита-робот прегъна крака и гръдта и докосна земята. Така приличаше повече на костенурка отколкото на кон. Главата му бе пряко продължение на гърба. Очите, или по-точно всевиждащите рецептори втренчено хипнотизираха човека.
— Скрий се зад мен! — заповяда Алекс.
— Опасност ли има?
— По-страшна от Муци.
Сам се изтърколи до Алекс. Качи се в седлото и въздъхна с облекчение — тук беше в безопасност. Размаха крака и пожела да забие остри шпори в железния хълбок. Но спря в последния миг.
Конят се изправи, придоби отново елегантната си стойка и загалопира грациозно, отначало по прашния път, после направо през пустинята, в южна посока, към веригата ниски и плешиви хълмове, далеч от ранчото.
Отмереният ход, еднообразната гледка, отминалата опасност и последвалоно отпускане, приспаха човека. Сънен се облегна във високото седло. Безопасността е в ръцете, моля-моля, в копитата на робота. Унесе се в далечни и смътни спомени и неусетно заспа.
На известно растояние зад тях се появиха двама конници. Известно време ги съпровождаха с погледи, след което по същия безмълвен начин изчезнаха в пространството.
Нито Сам, нито Алекс ги забелязаха.
Мракът, както се полага в една пустиня, връхлетя внезапно. Нощта встъпи в правата си. На чистото небе заблестяха ярки звезди. Стана хладно. Насекомите излязоха от дупките си. Тяхното цвърчене се превърна в стройна мелодия и така щеше да продължи до пръкването на зората.
Стресна го рязко спиране.
— Слизай! — завикаха груби гласове. — Пътуването свърши! Добре дошъл при нас!
Буйният смях разбуди напълно Сам. Отвори очи и с учудване се видя заобиколен от група мъже с бръснати глави и свирепи погледи.
Алекс безучастно бе свалил силовия щит.
Малко встрани от диваците строен гигант размахваше нетърпеливо гъвкав бич. Лицето му изразяваше презрение и силна досада. Изчака Сам да слезе от коня и се приближи до него.
— Добре дошъл, скъпи съседе — заговори той с любезен глас. — Аз съм Харолд Силния. Ние отдавна желаем да се запознаем с човека, за когото мълвата разказва такива невероятни неща.
Усмивката, която придружаваше тези думи, бе откровено издевателска. Но зад изкривените в гримасата устни пролича вътрешна напрегнатост и лична неувереност.
— Да му пуснем кръвчица! — завикаха от тълпата.
— Отрежи му главата!
— Да го закачим на кръста!
Сам се вцепени от страх. Бе попаднал във вражески ръце. Спомни си, че този Харолд Силния минаваше за приятел на Ред. Сигурно ще си отмъсти. Оставаше му единствената възможност да загине с чест! Посегна да сграбчи оръжието си и хвана… празно място. Гръмна смях. Той погледна Алекс. Конят поклати безизразно глава.
— Прави, каквото ти кажат! — това бе заповед и нищо повече!
— Приятелю! — Харолд Силният го хвана за ръка.
Сам трепна от хладината, която се излъчваше от силната длан.
— С най-голямо удоволствие — продължи вождът, — бих ти посочил пътя към по-хубавия свят, но по-висши от мен особи решиха иначе. Ти трябва да минеш през Пътеката на изпитанията!
Той вдигна повелително ръка.
Няколко яки мъжаги го сграбчиха грубо. Пред него се изправи висок и сух мъж с измъчено лице. Разтвори рязко ръце и пронизително закрещя. Звукът сякаш проникваше право в подсъзнанието. Тялото на жреца се изтърколи на земята и загърчи като настъпена отровна змия. От изкривената уста бликна кръв.
— Прескочи го! — заповяда Харолд Силния.
— Върви — допълни смутено Алекс, — вълви. Успееш ли, спасяваш и двама ни. Трябва да издържиш изпитанието. Знаеш ли какво те очаква? Не!? Погледни напред. Стрелците заемат позиции. Ти ще вървиш по пътеката. А те ще стрелят по тебе. Улучат ли, е, така ти било писано. Не успеят ли — свободни сме.