— Това си е чисто убийство!
— Е, почти. Но имаме и някакъв шанс.
Сам се престраши и прекрачи гърчещия се старец. По гърба си усети безброй горещи погледи.
— Едно пояснение — гласът на Алекс бе съвсем спокоен, както подобава на истински робот, — гледай да не бързаш.
Сам се обърна и при вида на невинната конска физиономия изпита бясна ненавист.
— И не спирай — добави Харолд. — Това са условията на Изпитанието. Минеш ли през отвора на Червената скала, стрелбата почва.
Грамадата на Червената скала бе обяздила върха на най-близкия хълм. До нея водеше стръмна стълба, издълбана в камъка. Сам започна да се качва и когато се озова горе, бе плувнал целия в пот. Дишаше тежко. Приближи се до вратата и видя Пътеката. Някакъв усърден майстор я бе прокарал по равното било, така че да бъде удобна за стрелците. Човек нямаше къде да се скрие дори за миг.
Тръсна глава, стисна зъби и тръгна.
Куршумът изсвистя над главата му. Гърмежът веднага проглуши ушите. Неволно трепна. Сърцето му заби силно — сякаш искаше да изкочи от гърдите. Солена пот потече по лицето.
Дали да не побегне?
Инстинктът за самосъхранение го съветваше да го стори веднага. Разумът гасеше първичната жар и сковаваше краката. Местеше ги с труд — май не бяха негови.
Вторият куршум се блъсна в бордюра и противно изсвистя.
Третият се изгуби нейде в пространството.
Остра жажда изсуши устата. Устите се напукаха, езикът надебеля.
Единственото му развлечение бе да брои изстрелите: … петнадесет… двадесет и три…
Престана.
Гледаше да не излезе вън от Пътеката…
А времето вървеше така бавно. Изстрелите отмерваха секундите. Куршумите свистяха край него и не улучваха. Троен рикушет се спря в гърба му. Силният удар почти го повали — залитна напред — а-ха да падне, — след болката ризата залепна за кожата — явно потече обилно кръв…
— Успя! Успя! Браво, момчето ми! — зацвили Алекс и загалопира към него. — Бързо се мятай на седлото. Тези дяволи спазват обещанията си, но малко предпазливост никога не вреди. Ти беше чудесен. Ти беше великолепен. Ти си герой. Ти си спасител!
Сам първо скочи в седлото, после, за отмъщение, жестоко го пришпори и едва когато полетяха, обидено изрече:
— Благодаря за чудесното преживяване!
— Можеше и да свърши по-зле.
— Например?
— Условията да бяха неизпълними.
— Нима е имало въобще някакви условия?
— Оракулът ги мени всеки път. Представияш ли си: скорост от тредесет и шест километра в час? Или да изминеш растоянието на куц крак? Или да не докосваш с подметките си Пътеката…
— Стига си издевателстувал.
— Върна ли се самочувствието ти?
— Почти. Липсва ми само оръжието.
— Пушкалата ще получиш, след като посетиш Оракула…
— Алекс, моля те, като съдружник, обясни ми най-после, какво всъщност става? Защо позволи да ме пленят? Та ти сам самичък можеше да ги избиеш! Какво беше това изпитание? Къде се намира този Оракул? Кой е той?
Галопът премина в стремителен кариер. Копитата така тряскаха земята, че от камъните хвърчаха съзвездия искри. Вдигнатият облак прах се подхващаше от вятъра и разпиляваше високо над повърхността. Тук там започнаха да се мяркат тревички и сбръчкани изсъхнали храсти. Равнината се превърна в стръмни хълмове. Вмъкнаха се в някакъв пролом и след миг се озоваха в чудна долина, изпълнена докрай с чиста и мрачна гора.
Клоните зашибаха силовия щит.
— Стигнахме — съобщи Алекс. — Слизай! Оракулът те чака.
Зазвучаха тъпи удари на барабан. Идваха изпод земята. В очите на коня пробляснаха искри. По безстрасната иначе желязна физиономия се прочете онази неопределена ирония така присъща само на роботите.
Сам скочи на земята, опита се да оправи дрехите си и като не успя напълно да се справи, махна с ръка и се запъти към мрачния вход на пещерата. Заприлича му на кит, зинал широко паст, който го поглъща без да го забелязва, заедно с безброй други дребни същества.
Приближи се и спря в почуда. Това, което прибичаше на вход, се оказа прозрачна стена, толкова плътна, че през нея вътрешната светлина едва надникваше.
— Върви и не спирай! — процеди Алекс. — Иначе ще се вградиш в стената!
Човекът потрепера, представи си, как каменистата маса го обхваща и животът изчезва, след което се насили, преодоля инстинктивното желание да побегне и тръгна напред. Усети студен допир на някаква хлъзгава маса. Вървеше през гнусното прозрачно вещество и спря едва, когато усети, че се намира в помещение пълно със спарен тежък и неприятен въздух. Завоня на гнило, катран и сажди. Остър пушек накара очите да засълзят.