Намираше се в странна каменна пещера. Таванът се издигаше като огроман купол. В средата черен гранит оформяше нисък подиум. От двете страни на този подиум шест огнища бълваха тъмни кълба дим.
Камъните на стените се размърдаха и от образувалите се отвори излязоха дванадесет джуджета-ковачи, приближиха се до огнищата и заразмахваха в такт чуковете си. Наковалните запяха с чист кристален звън.
Понесе се мощната песен на джуджетата.
Те образуваха чудесен мъжки хор. Стените на пещерата представляваха един прекрасен резонатор и цялата зала се изпълни с божествена мелодия.
Осветлението угасна, продължиха да горят единствено ковашките огньове.
Точно срещу Сам, в дъното на пещерата, затрептя светла точка, увеличи се и стана мощна и ослепителна като прожектор. Болката през очите се втече надолу към сърцето и го накара да забие силно, после се заиздига нагоре и обсеби изцяло разума. От изтръпналите устни се изтръгна глух стон. В същия миг настъпи пълна тишина и тъмнина.
Само в отворилата се скална паст прозвуча тихо бръмчене и заизлиза мека нежна светлина.
Оракулът пристигаше!
В тебеширеният кръг на подиума се спусна огромно яйце. Черупката му изведнъж стана прозрачна и от вътрешността заструя приятна светлина. Изглеждаше като стъклено и в него, по невероятен начин бе вмъкната истинска човешка глава с широко отворена уста, преготвена сякаш за конвулсивен вик.
Изречените от нея думи бяха неясни, но така се вмъкваха в съзнанието, че направо го смазваха. Сам се опита да преодолее болезнената хипноза, но не успя дори да помръдне. Трепкащите болки като електрически искри изкачаха от върха на пръстите и се пръскаха в околния мрак.
Заблестя сияние…
Когато се осъзна, залата бе празна и тъмна.
— Върви си човече — проехтя каменен глас.
„Но вие нищо не ми казахте“ — опита се да възрази Сам.
— Истината е вътре в тебе!
Изходът се разтвори и човекът побърза да се озове на воля. За свое учудване се оказа сред гора от високи и стройни борове и елхи. Миризмата на смола напомняше за планини и морски платноходи на отдавна отминалите дни и момчешките мечти. Свежият въздух изпълни гърдите, изгони противната смрад и върна на Сам привичната му самоувереност.
Колко хубаво е да се намираш сред природата, дори когато зад близките шубраци броди някакво голямо и може би опасно същество!
Шумът на тежките стъпки и глухото ръмжене се приближаваше. Чупените крони трещяха под ударите на мощните лапи.
Сам протегна ръка към пистолета си и не се учуди много, че го нямаше на мястото му. Беше невъоръжен. Спомни си: аборигените на Харолд Силния ги бяха взели като плячка.
Почувствува се като гол!
Проклетия му Алекс! Пред грубите сили на природата бе направо безпомощен. Отдръпна се назад и усещайки клоните да опират гърба му, се опита да ги премине. Те се огънаха под натиска на тялото му и като за подигравка не пожелаха да го пропуснат. Дори му се стори, че го хващат с краищата си като враждебно тяло.
Изтръгна се рязко, търколи се на земята и потърси някаква пролука в живата стена. Стори му се, че може да пропълзи под един провесев клон и веднага опита да се провре. Но килима борови иглички бе наметнат над дълбока локва застояла вода. Сам пропадна в нея, нагълта солидно количество тиня, но дори не забеляза отвратителния и вкус, изплю мръсотията и зарадван се промъкна от другата страна на клонестата стена.
На това място плътният горски таван се разкъсваше и през просветите надничаше игривото слънце и чертаеше ефимерни наклонени колони сред издигащите се пари от пода на растителната катедрала.
Нетърпеливото и близко ръмжене подгони човека. Краката сами се придвижваха по твърдата почва. Сам стигна до някакъв склон, без да намалява скорост се заспуска, но се спъна в скрит сред тревата клон и се затъркаля през глава надолу.
Преметна се за последен път. Ръката му случайно попадна на гъвкав и леплив клон. Стисна яко и успя да се задържи. Така и не разбра, как се оказа прав. Но в същия миг се сблъска лице в муцуна с озъбена и ръмжаща мечка.
Кой от двамата се оказа по-изненадан едва ли някой би могъл да прецени. Само че Сам се оказа по-бърз. Инстинктивно замахна с дясната си ръка и нанесе силен прав удар точно по чувствителния нос. Миролюбивото кафяво същество изплака от обида и болка, рязко се обърна и търти да бяга. Посипаха се зрели малини. Човекът на свой ред се обърна и отдалечи в обратната посока.
Неочакваното преживяване разреди нервното напрежение и Сам прихна да се смее, но бързо замлъкна.
Само на няколко крачки пред него мълчаливо стоеше сляпата мечка Доркан. Празните очни ябълки направо го пронизваха с настойчивостта си. Тихото ръмжене, което съпровождаше хипнотичното въздействие, криеше в себе си някаква непонятна информация. Възприемаше я с подсъзнанието си и това, което не успяваше да разбере, смразяваше жилите му. Звярът се приближи. Дъхът му го опари. Почти се задуши от зловонието.