Страхът го освободи от яката си прегръдка едва, когато гърба на страшилището се изниза край него и се скри нейде в гъсталака.
Имаше ли това някаква връзка с Оракула?
— Май си имал интересна среща? — запита Алекс час по-късно, след срещата им на границата гора-пустиня.
Тези думи извадиха Сам от транса в който бе изпаднал. Погледна робота, спомни си преживяното, прекара ръка през лицето си, при което свали полепналата и вече изсъхнала кал, поопипа дрехите си и колкото можа ги изчисти. Наблизо шуртеше бистро изворче, отиде при него, изми се и така освежен изведнъж засия. Разтърси глава и без да иска се освободи от преживяното унижение.
— Видях стар познат, разменихме си няколко думи и се разделихме доволни един от друг.
— Сигурен ли си?
Сам препаса колана с пистолетите и преметна през рамо карабината си.
— Тук, в пустинята, сред самотата на изоставената страна, единствено можеш да бъдеш сигурен само в коня си.
Каза тези думи и лицето му помръкна. Спомни си Буцифал. Така му допадаше с приятния си характер. А той не беше се опитал досега да открие поне някаква следа от виновниците за гибелта му. Мисълта му полетя по нови пътища.
— Алекс — произнесе хладно Сам, — отиваме в заведението „При Реката“.
— И какво ще правим там?
— Искам да поговоря с приятелката на Ред.
— О! Нали първо щяхме да търсим убийците на Били?
— Нямам нищо против, но ти досега не си ми казал нито дума по това дело…
— Направих някои проучвания — прекъсна го коня-робот — инямах възможност да се вдълбочавам засега…
— Тогава, изпълни молбата ми и ме заведи „При Реката“.
Алекс съвсем равнодушно се съгласи.
— Пътят е много опасен — прибави той след известно време. — Кръчмата на Смоуки се намира в неутралната зона, където най-често се сблъскват различните племена. След някоя кървава битка се наливат с алкохол и наркотици за успокояване на разклатените си нежни нерви.
— Стига си приказвал. Да вървим!
— Откъде да минем?
— По най-прекия път.
— Ако тръгнеш по права линия, ще загубиш главата си. Тресавището Харололу е непроходимо. Поглъща всичко живо и крачещо, което се осмели да стъпи в неговата кал.
— Не ставай буквояд.
— Тръгнем ли по най-късия път ще загубиш коня си.
— Вече съм го загубил.
— Но аз ценя живота си, дори в тази механична форма.
— Тръгни по най-късия безопесен път — почти изрева Сам.
— Добре де — възхити се на гласа Алекс, — вие хората сте прочути с прибързаността си и нетърпението. Преди час едва ли си мислил, че ще предприемем такова пътешествие.
— Млъкни!
Тропотът на железните копита бе единствения отговор.
Късно вечерта звездите блестяха като изящни брилянти на небето. Нагорещеният пясък изпускаше насъбраната енергия с лек пукот. До хоризонта се разпростираше полето на избликващите искрици и бледото сияние подчертаваше неправилните форми на местността. Това сияние не оставаше неподвижно, вълнуваше се като мъртво вълнение, струпваше се на клади и след миг се разпиляваше.
Сам усети, че силите му са на изчерпване. Вгледа, избра едно по-равно и високо място и насочи Алекс натам.
Конят се зае да приготовлява лагера. Почисти със здравите си копита триметров кръг от бодливите кактуси, отъпка почвата и опъна силовото си поле: отвън нищо не се виждаше, отвътре, дори в пълен мрак, биха забелязали и най-малкото движение в околната пустиня.
За легло на Сам послужи пясъчния под. Обтегна измъченото си тяло подложи под главата си седлото и изпита невероятно удоволствие. Животът отново придоби обичайната си стойност. Конят се би свил в своята част на силовата палатка и нещо размишляваше.
— Какво ще вечерям — попита изведнъж Сам.
— Това не е мой проблем — отвърна безизразно Алекс.
— Изглежда си прав — съгласи се Сам. — Но въпреки това усещам ужасен глад.
— Съжалявам — почти изцвили Алекс. — В дисагите няма нищо за ядене. Тръгнахме някак си прибързано и ти забрави да се погрижиш за тези дреболии.
— Гледай ти! — учуди се Сам.
Обиди се и замълча навъсено. Но Алекс не се трогна особено от мъките на спътника си. Изглежда, поговорката „робот на гладен човек не вярва“ оправдаваше напълно съдържанието си. Умората се оказа по-силна и сънят бързо го надви.